Имало едно време момиче и момче на име Боби и Лилия. Бяха безкрайно привързани един към друг и се обичаха много, напук на километрите, които ги деляха. Въпреки малкото прекарано време заедно, не спираха да се карат – за дреболии...

Всички знаем, че в една връзка трябва да има разбирателство, търпение и приемственост, както и много други. Боби и Лили бяха в начален етап на връзката си – етап, в който характерите се нагаждат тепърва и всеки ден и двамата откриваха нещо хубаво един в друг, но и нещо лошо. Етап на опознаване, в който разбираш какво харесва и не харесва другия, какво би го наранило и какво би го направило щастлив.

Лили беше отишла на гости на Боби за 2 дни в неговия град. Чакаха толкова много, докато дойде този момент. Но за съжаление, не успяха да му се насладят напълно... Денят започна чудесно – време, прекарано с любимия човек, ласки, нежност. Не искаха да се отделят един от друг. В края на деня решиха да си сготвят – и двамата обожаваха спагети. Проблемът беше, че Лили искаше да ги сготвят по нейния начин, а Боби по неговия. В следващия момент вече се караха:

     - Защо правиш каймата по този начин? – попита Лилия. – Месото ще остане сурово. Плюс това, аз искам да няма бульон, а да има сос болонезе.

      - Аз искам да ги направя по този начин. Така ми харесва. – каза през зъби Боби. Беше приел думите и             твърде дълбоко.

Сякаш мъжкото достойнство на Боби се обади и реши, че е заплашено. Той се мислеше за недооценен, задето Лилия не вярва в неговия начин на готвене и се ядоса и започна да разбърква сместа все по-бързо с очевидно раздразнение. Естествено, по неговия начин. Не обичаше да прави това, което му казваха другите. Лилия също. Тя се чувстваше по същия начин като него. И двамата държаха нещата да се случват както те поискат, впускайки се в безсмислени спорове за защита на достойнството си.  В крайна сметка дори нямаше значение по кой начин е сготвено ястието. След този безсмислен спор и след изгубеното време, което така или иначе беше малко, всичко отмина. Спагетите бяха вкусни – независимо по кой метод бяха приготвени. Те бяха щастливи. Но защо трябва да се стига дотам? А може би трябва – това е процесът на опознаване.

Следващите им няколко срещи, които пак бяха за кратко, също минаваха по този начин – караници, необмислени думи, с които всеки защитаваше себе си по някакъв начин. Но разбира се и прекрасни моменти, които в крайна сметка бяха най-важни. След време заживяха в един град и продължиха пътя си заедно. Щастливи.

Най-важно беше, че любовта беше превзела сърцата им. Това беше вълшебство, за което бяха само чували и чели досега. Те бяха намерили своя спътник в живота. През тези години, в които бяха заедно, имаха трудности и търкания. Но винаги намираха пътя обратно един към друг. Защото чувствата им бяха силни.

      - Не съжалявам за караниците, които сме имали. – каза веднъж Боби на Лили. – В крайна сметка, те ни направиха такива, каквито сме днес. Ако се бяхме отказали нямаше да има нас, нямаше да сме толкова щастливи и удовлетворени от живота.

      - Аз също. – каза с усмивка Лилия. – Да, съжалявам за поведението си и че съм ти се качвала на главата, но важното е, че успяхме да се изградим като двойка и да станем по-добри един за друг. Повечето хора на наше място щяха да се откажат...

      - Не бих се отказал от теб. Ти ми даваш всичко. – Боби придърпа нежната си половинка към себе си, целуна я по челото и я прегърна силно – с топлината, която само той можеше да и даде.