Натисна вятърът духалото между двата планински върха и над Рибното езеро се натрупа мъгла. Гъста, млечна, с нож да я режеш. Чичо Страхил метна въдицата, изчака лъскавата клатушка да опре дъното и почна бавно да я придърпва нагоре. Надяваше се щуката най-после да се излъже и да се покаже от скривалището си, помамена от бавно движещата се ламаринена рибка. Но хищницата беше на друго мнение и все не излизаше. Зима беше и тя бе станала ленива. Стоеше си скрита зад големия камък, откъснал се някога от черната плът на Зли рид. Кротуваше до подводния пън, покрит с водорасли, и само от време на време помръдваше перки и отваряше зъбата уста. Чичо Страхил хвана междувременно няколко дребни каракуди, но ги пусна пак в езерото. Той чакаше щуката.

  През това време леля Русана и Златинка стояха в малката кухничка на Вълкановата къща и готвеха клисурски млин. Лелята беше постлала един вестник на масата и точеше корите. Беше цялата в брашно и приличаше на вълка от приказката за седемте козлета. Златинка ú подаваше топките тесто и разбъркваше сместа от пресни яйца, овче мляко и тулумско сирене. Накрая започна да киха от брашното и все се смееше. Изчака леля ú да сложи корите да се пекат на плочата на печката, а тя се настани удобно на малкото кухненско диванче и подхвана:

  – Лельо, чичо ще хване ли днеска щука?

  – Чичо ти пуст да опустее с тая щука! И в студ, и в пек, и в дъжд, кой къде, той – все на езерото. Дебна я цяло лято и все я изпуска. Хитруша е тя, пущината! На няколко пъти, аха да я улови, тя все се откача от кукичката. Надява се сега да я хване, че зиме стават мързеливи и трудно подвижни, ама не знам, нещо не ми се вярва! От стара коза яре е, няма да се излъже и тоя път.

  – Лельо, разкажи ми приказка! – смени темата Златинка, че беше слушала вече хиляда пъти за инатливата щука и титаничната битка на чичо ú с нея.

  Русана пъхна млина във фурната, седна на диванчето, придърпа Златинка към себе си и погали златните ú коси.

  – Че коя приказка искаш да ти разкажа, дъще, всичките вече ги знаеш!

  Тийнеджърката се замисли за миг и каза:

  – За вълчия син.

  – Щом си рекла, нека е за вълчия син – съгласи се леля ú. – Че то иначе ще седнеш пак на компютъра и лицето ти няма да видя цял следобед. Пак добре, че още ти се слушат приказки!

  – А, слушат ми се! – извика Златинка и подви крака на диванчето, за да ú е по-удобно.

  Лелята хвърли още един поглед на млина и заразказва:

  – Минали няколко години, откак планинците от Клисура се отървали от вълка и жена му Злата Хубавица. Заживели охолно и спокойно, пасяли си стадата на поляните под Бели рид, правели от млякото на животинките сладко тулумско сирене, бито масло и гъсто кисело мляко, с каймак, дебел цяла педя..

  – Много обичам тулумско сирене! Ние в Слънчевград си нямаме.

  – Знам, дъще. С това се отличава и клисурският млин от останалите – заради тулумското сирене. То му придава оня аромат и вълшебен вкус, които ги няма никъде другаде по света.

  – И какво станало нататък?

  – Никой не се вясвал накъм пещерата, където загинали двамцата –  съвестно било на клисурчани, предпочитали да забравят за случилото се.

  Веднъж обаче един козар се запилял тъдява. Казват, че бил същият, който подучил селяните да тръгнат да ловят вълка. Видял той, че се е отбил твърде много от обичайните пътеки, познал мястото и тъкмо да тръгне назад, нещо прошумоляло откъм входа на пещерата. Погледнал натам козарят, и какво да види? Едно детенце, около тригодишно, изпълзяло от входа на четири крака. Било голо-голеничко, цялото покрито с кал и шума, рошаво и черно.

  – Като малко дяволче? Само дето си нямало опашка.

  – По-скоро като вълче.

  – И това бил вълчият син? Като Маугли. Не можел да ходи, а пълзял на четири крака.

  – И това бил вълчият син. Не говорел, а само мучал непонятно и наистина ходел на четири крака. Дожаляло на козаря за бедното създание и го прибрал в къщата си.

  – Дето после започнали да ú викат Вълкановата? Нашата къща.

  – Да, дъще. Облекли детето козарят и жена му, нахранили го и го отгледали като свое заедно с петгодишния си син Манол. Кръстили го Вълкан, защото било син на вълка.

  Растял Вълкан не с дни, а с часове. Станал момък за чудо и приказ. А и силен бил, колкото четирима юнаци. Много клисурски девойки въздишали по него. Ала той си останал малко див, предпочитал да се запилее със стадото по баирите и да свири на кавала си чудни песни. И как само свирел! Овцете и козите спирали да пасат и се заслушвали, птичките кацали из къпиновите храсти по баира и ръкопляскали с крилца, дори гущерчетата изпълзявали изпод скалите и камънаците и се нареждали около кавалджията да слушат.

  Когато било ред на Манол да изкарва стадото, той отивал към Бели рид, че тревата там била по-сочна, склоновете – по-полегати и добичетата се хранели с по-голяма охота, а стадото се прибирало по-рано.

  Ала един ден Манол окъснял. Слънцето вече преваляло Зли рид, а от него – ни вест, ни кост. Закахърила се майката и пратила Вълкан да дири брата си. Сложил юнакът кавала в пазвата си, нарамил кривака със завързана на него торбичка с парче тулумско сирене и къшей хляб вътре и се запътил към Бели рид. Приближил се той до поляната под върха и що да види – стадото пръснато из рядката горичка, а на старата трепетлика насред поляната – покачен Манол, стои сред клоните и трепери като лист. Под дървото – огромна кафява мечка, подпряла лапи на ствола, разтърсва го и аха да изръси човека горе.

   Почудил се Вълкан що да стори, че да избави брат си. Бил силен, ама и мечката – огромна, не се знае кой ще надделее. Все пак решил да рискува.

  – Ей, мецо! – викнал юнакът. – Какво ми я клатиш тая вейчица? Я ела насам, да видим кой е по- юнак – ти или аз?

  Обърнала мечката яден поглед към момъка, че като отворила една уста, че като ревнала – върховете на планината затреперили, а от крайчеца на Бели рид се откъснала лавина и се търкулнала към долината от другата страна.

  Стъпила мецана на четирите си лапи и се втурнала към Вълкан. И какво мислиш, сторил той?

  – Хванал мечката и се сборили – каза уверено Златина и сините ú очи проблеснаха.

  – Тц! – поклати глава леля Русана. – Нито се втурнал към мечката, нито размахал кривака.

  – Тъй ли? – проточи вратле Златинка.

  Такъв обрат на приказката не беше очаквала.

  – Тъй, я! – усмихна се Русана. – Бръкнал в пазвата си, извадил кавала и засвирил. Чудни звуци се разнесли над поляната и огласили планината чак до отсрещния Зли рид. Всичко живо се заслушало във вълшебната песен на кавала и даже лавината спряла насред път и прибрала ледения си език обратно нагоре по склона. И какво направила мечката?

  – Започнала да ръкопляска? – засмя се Златинка.

  – Не, дъще, мечката се изправила пак на задните си крака и затанцувала.

  – Затанцувала? – ококори се Златинка. – Тя да не е била от някой цирк?

  – Почти позна – каза лелята и продължи. – Вълкан засвирил кръшна ръченица и мечката тръгнала след него като се поклащала в такт и танцувала. Манол слязъл от дървото и се присъединил към двамата и така вървели – най-отпред Вълкан, след него Манол, а накрая – танцуващата мечка. Овцете и козите занаизлизали от горичката и тръгнали по тях.

  – Кавалът да не е бил омагьосан?

  – Не, дъще. Кавалът си бил съвсем обикновен. Но мечката не била стръвница, а питомна. Избягала от Далечно село от циганите катунари, дето свирят с гъдулки и водят мечки да им играят по панаирите за ситни пари. Как е успяла да стигне чак до Бели рид, никой не знае.

  – Обаче ти, лельо, едно нещо не каза – замисли се Златинка и на челото ú се появи тънка бръчица. – Как Вълкан е разбрал, че мечката е питомна и  засвирил с кавала?

  – Ами по халката на носа, глупавичката ми! Мечката имала халка на носа от веригата, с която я връзвали. Явно е скъсала веригата и е избягала.

  – И аз ще си сложа халка, само че на пъпа! – викна Златинка.

  – Сакън, недей, ще се контузиш, пък и майка ти ще ти откъсне ушите.

  – И ще съм с халка, обаче без уши. Поне да ми позволи да си пробия ушите, та там да имам халки. Тя носи, нали? Аз защо да нямам?

  – Майка ти има халка на пъпа? – престорено се учуди лелята.

  – Не бе, лельо, ама и ти си една! Има халки на ушите. Дали на пъпа, дали на ушите, дали на носа – каква е разликата? – попита нацупено момичето.

  – Всички носят халки на ушите, а много малко – на носа, това е разликата.

  – Аз пък не искам да съм като всички – заинати се Златина. – Искам да съм като мечката!

  Тя скочи и се завъртя във вихрен танц. След малко се просна обратно на дивана:

  – И какво станало после?

  – Ами влезли тримата в Клисура – Вълкан, Манол и мечката, а след тях – стадото, и настанала голяма веселба. Мало и голямо ги проводило до Вълкановата къща, децата тичали след тях, замеряли мечката с дребни камъчета и викали:

   – Калудо, Калудо, не стой залýдо, играй Калудо!

  – Мечката се казвала Калуда? Ама че смешно име!

  – Кой пак е разлаял лудите Калуди? – чу се басов глас откъм вратата и в стаята влезе чичо Страхил, нарамил рибарските такъми и с полиетиленова торба в ръка, в която се виждаше мятаща се огромна щука.

  – Хайде стопанке, приготвяй щуката, че съм страшно изгладнял, мога цяла мечка да изям.

  – Недей, че кой ще играе лете по панаирите? – засмя се леля Русана и чевръсто взе да чисти рибата.

  Златинка притисна руса глава в прегръдката на чичо си и измърмори:

  – Добре, че дойде! Леля промени приказката. Разправя ми за някакви танцуващи луди Калуди. Сигурно пак е гледала оня новогодишен филм за мечката, дето играеше хоро. Приказката за вълчия син е по-тъжна. Мечката разкъсва Манол, а Вълкан успява да избяга. После среща гиздавата Невянка на седянката и двамата се влюбват, защото тя харесва свирнята му. Оженват се и им се раждат цял куп деца. А ние сме техни потомци. Ние сме с вълча кръв. И не ни е страх от мечки! – изпъчи се Златинка.

  – Хайде, холан, посмали! – усмихна се чичо Страхил. – Е, щом толкова ти е харесала приказката за Калуда, лятос ще те заведа в Белица, да видиш истински танцуващи мечки. Само ако обещаеш да не си слагаш халка на пъпа.

  – Няма, обещавам! – тържествено обяви Златинка и грабнала парче млин и къс риба, зарея поглед към прозореца, където облаците над Зли връх се сгъстяваха и се канеше да завали.