ПРИШЪЛЕЦЪТ   

          Овцете кротко хрупаха сочната трева, разпилени като пухкави прецъфтели глухарчета по зеления килим на ливадата. Сред тях, по­дпрян на гегата в избелелите си дрехи, овчарят Божан прехласнато наблюдаваше багрите на залеза, запалил ослепи­телен пожар в тревожното небе. Откъм дола невъздържано се надигна стаеният вечерник и хладният му дъх изсвири в опалените от слънцето клони на скупчените по синора тръни.

         Овчарят премигна със зачервените си от заревото на залеза очи и се размърда. Подсвирна, завъртя кривака над главата си и подкара стадото към долния край на пасбището, откъдето се въздигаха по заобленото теме на баира тесните стари улички на селото. Затрогнат от щедро хвърляното с пълни шепи вълшебство на слънцето, Божан извади кавала, който носеше винаги със себе си, облиза изпръхнали устни, и засви­ри. Мелодията стресна отегчената тишина и прикова вниманието на смълчаните дървета. Вдигнаха глави овцете, заслушани в тъжната мелодия. Свиреше я още като дете. Тя беше първата, която научи, която остана любимата. Скръбно менящите се октави на свирнята го понесоха на крехките криле на спомените назад във времето, където избелелият образ на тънкокрак юноша пасеше чуждите овце. Пасеше и свиреше същата тъжна песен, в която изливаше болката на неукрепналата си душа. Вместо в училище с другите деца въртеше кривака от тъмно до тъмно и учеше аритметика в преброяването на овцете. Останал сираче, сам трябваше да напъва слабовати, още детски плещи, за да из­карва прехраната си.     

          Овчарят отлепи втвърдени устни от кавала и мелодията секна, увис­на като пресечена в тишината. Стадото спря до старата каменна чешма. Две дебели струи бисерна вода спореха, надвесени над каменните кори­та, коя е по-силната и вече толкова години все не можеха да определят. Овцете, пъшкай­ки, наведоха глави над коритата. Удвои се стадото, отразено в хладина­та на водата. И без това най-голямото стадо в стопанството, гледано от най-добрия стопанин, даващо най-голям прираст, най-много мляко и вълна. С това спечели уважението на хората и най-важното - любовта на Василка. Но бедността, тази ненавиждана спътница в живота на мно­зина, препречваше пред него високите си бариери. Нямаше собствен дом, в който да заведе младата си невеста. Нае се да се грижи за един самотен, скован от парализа старец, за да му препише къщата. Сговор­чивите младоженци допаднаха със своята грижовност на нещастния чо­век и от благодарност той им отстъпи стадото си. Стъпи Божан здраво на краката си. Роди се първата му дъщеря. Когато в селото основаха ТКЗС, пое кооперативното стадо. И оттогава все след овцете.

          Утолили жаждата си, животните сами поеха по стръмния криволи­чещ път към червенеещите се покриви на кошарите. Като ги затвори, свърши всичката шетня, хвърли сух крайщник и на кучето, което, изгладняло, се въртеше в краката му и тупаше с опашка. То направи грациозен скок и закова хляба в челюстите си още във въздуха. Приключил с рабо­тата, овчарят тръгна към къщи. „Каквото можах, постигнах - мислеше си, докато крачеше. - Три дъщери отгледах, омъжих ги, родиха ми внучета. Едната замина в града, другата случи на село, а най-малката живее при мене. Голям мерак имах за син, ама не ми било писано - преглътна той. - Нищо. Да са ми живи и здрави. Дъщерите и внучетата. Вкъщи си имаме момченце за моя радост. Страхотен пакостник - хич не слуша. Какво ще го правим, не знам. Баща му е толкова кротък, пък той! На майка си се е метнал - тя беше същата хала. А, ще го оправя аз, но все не ми остава време да се заема с него. Нали по цял ден скитам по кърищата, прибирам се вечер късно, изморен. Още малко да порасне и ще започна да го вземем с мене да пасем овцете. Трябва да го приуча на труд, че дойдоха трудни времена. А колкото и тежки да са те, каквито и реформи да направят, за добрия и трудолюбив стопанин работа и мя­сто в живота винаги ще има. Това, дето го говорят по телевизията, без такива като мене в полето няма да стане. Само дано не преживеем втора зима като тазгодишната, да няма с какво да нахраним животните, да гледам как се мъчат. Какво остана от многобройното стадо - нищо! Малко мляко предадох, при­растът ми нисък излезе, а и вълната, дето ще настрижем, ще бъде малко. Кога е било това? Ето, Стоян Костадинов продаде телетата и затвориха телчарника. Няма откъде да вземем други, няма фураж. Какво ще стане и с нашето стадо, един господ знае. Объркана работа. Такава какофония като сегашната не помня да е имало откак съм жив."

В края на селото къщите тънеха до височината на сачаците в буйно и хаотично кълбящ се листак на градините. Дърветата с театрално бух­нали корони разкриваха патетично изящни листни ветрила. Къщите, просмукани от еманациите на многобройни съществувания и събития, при­ютили в изхабената си атмосфера амалгамата на човешките мечти, коп­нежи и безплодна скука, разпръснати на купчинки, запълваха вечерния пейзаж.

          Руменецът по лицето на селото се сгъстяваше и насищаше с кармин и краплак, светът неусетно започваше да вехне и чернее, в него бързо се раждаше призрачен здрач, който полепваше по всички неща. Неумо­лимо и властно се ширеше здрачът и ненаситно поглъщаше цялата суб­станция, до която се докосваше. Невидима ръка посипа звезден прах в небето. Гълчавата от селските дворове стихна.

          Божан не забелязваше преобразуванията на светлината, погълнат от мислите си. „Промени се Стефка напоследък. Става нещо с това момиче, изгле­жда в младото семейство са възникнали проблеми. Трябва да разбера, да не стане после късно!"

          Цигарата му като палава светулка лудуваше нагоре-надолу в постепенно сгъстяващия се мрак. „Дом имат, не са като мене някога. Къща па­лат построих. И лека кола им купих. Какво още им трябва. Да си живеят само! Щом автомобилът е тук, младите са у дома. Преди не се спираха, но в безпаричието май ще държим автомобила за хубост пред къщи. Са­мо дето му плащаме данъка. Какви времена настанаха, брей!" - клатеше глава недоволно той.

          В стъклото на паркирания автомобил пред входа, сякаш във вода, като    златни рибки плуваха отраженията на далечните звездни спирали.   Стори му се, че може да протегне ръка, да загребе в шепа звездите, да ги  посипе по главата и раменете си и да се превърне в оня малък звезден принц, за когото много обичаше да чете на внучето в приказките. Екзалтираните звездни вихрушки влудяваха желаещата да ги погълне чернилка на небосвода и изпепеляваха като раздухана жарава чернотата му.      

          Божан пусна угарката в краката си, завъртя дебела подметка отгоре ù, за да е сигурен, че огънчето ще умре, и се накани да отвори, но дочу тих говор отвъд оградата и ръката му увисна във въздуха.

        - Не мога повече да го понасям - казваше дъщеря му. - Заспал, непредприемчив човек. Не е съвременен.

          -   Защо се омъжи тогава за него? Сляпа ли беше? - попита Василка.

          -   Ще го зарежа, майко! Казвам ти, ще го зарежа!

          Сякаш гръм удари овчаря при тези думи. „Значи, такава била рабо­тата. Аз се чудя какво става вкъщи, а то... Такъв позор в семейството няма да допусна. Сега ще те науча!" - закани се и влезе с намерение да се нахвърли върху Стефка, но в миг се овладя, думите заседнаха в уста­та му неизказани. „Спокойно! Не бива да избързвам. Ще размисля. В яда си човек може да сгреши, да направи точно това, което не трябва".

          Поздрави жените, правейки се, че нищо не е разбрал и отиде на уми­валника да се измие със стоплена на слънцето вода.

          -  Стефке, донеси ми пешкира.

          Чехлите на младата жена зашляпаха по гладкия цимент. Тя донесе кърпата и мълчаливо я подаде. Светлината на електрическата крушка щедро заливаше красивото ù лице. Очите ù блестяха като въглени, възбудени от водения преди малко разговор. Божан гледаше тези искря­щи очи и се чудеше кога така неусетно се бяха променили.  „Откъде в тях тази агресивност, тази нетърпимост? Как така изведнаж? Без да за­бележа признаците не промяната?" - питаше се овчарят и не усещаше, че ръцете му отдавна са сухи, а той продължаваше ли продължаваше да ги бърше.

          Вечеряха мълчаливо. После побърза да си легне, защото ставаше в ранни зори. Овцете не признаваха почивни дни, изискват всекидневни грижи. Изморен, положил тяло в белите завивки, очакваше покой сред черните лагуни на съня, сред жасминовото ухание и кадифе­ната гореща целувка на нощта. До него Василка, прегърнала възглавни­цата, сграбчила съня в обятията си, потъваше в безпаметността му. Бо­жан предугаждаше надигащата се буря в семейството по напрегнатите до пръсване сили, разделено на енергийни полета, тръпнещо от напре­жения, пълно със стаена динамика. Долавяше предизвестяващия тътен. „Сляп и глух съм бил сред своите. Не можела да го понася. Нали много се обичаха, по любов се взеха; Момчето е добро, доволен съм от него. Трудолюбив е, помага ми. Какво му намира махана. Разглези се нещо момичето. Утре ще се разправяме. Не. По-добре да не се меся. Млади са. В кое семейство не е имало критични моменти? Те сами ще се опра­вят!" — заключи овчарят и за кой ли път подмами съня в обърканите си мисли. Този път той неусетно дойде и го обви в целебните си ласки:

Раздразнението на овчаря не остана незабелязано от Стефка. Но тя не се запита за причините. И друг път се е случвало след напрегнатия работен ден да се прибере притеснен, настръхнал. „Нима е лесно днес на фона на дълбоката икономическа криза да си добър труженик?” - питаше се тя и го оправдаваше. „А той винаги е бил такъв."

          Тази вечер бе останала сама. Предпоставка за обръщане дълбоко навътре в себе си, за вглеждане в най-микроскопичните капилярчета на душевността, за напречно сечение и самоанализ. Чувстваше се сво­бодна. Освободеният човешки дух, нагазвайки в етера на неосъществени блянове, се впускаше безрезервно в ефимерността на розовото си мечтание. Мъжът и синът ù заминаха в другото село. Стоян ходеше да помага на родителите си. Вземаше момченцето да му се порадват стар­ците.

          Стефка не бе осъществила мечтата си да учи в педагогически инсти­тут. Но в селото липсваха правоспособни кадри и я назначиха като нере­довна учителка. Обичаше да работи с децата, харесваше игрите им и са­ма вземаше участие в тях на физкултурната площадка. Живяла на слънце и въздух от ранно детство, прекарала много време в тичане след овцете по пасбищата, беше изваяла тялото си пропорционално, здраво и силно. То пазеше еластичността и гъвкавостта си и досега.

          В техникума младежите се възхищаваха от царствената ù женстве­ност и търсеха близостта ù. Израсла в сивотата на безликото глухо сел­це, попаднала в неоновия блясък на големия град, в разюзданата хубост на богато отрупаните с примамливи за всяко младо момиче неща, Стеф­ка се омайваше и губеше опора под краката си, изпадаше в болезнена безтегловност. Копнеж към развлечения събуждаше в младата ù гръд новият живот. Захвърлила уроците и книгите в периферията на внимани­ето си, прекарваше свободното време в илюзийния свят на киното, уга­ждаше си с изкусителното разнообразие на неопитвани лакомства, черпеше се с шумната си компания в късните заведения и недоспала, с раз­мътена глава, отиваше в училище. В квартирите устройваха апокалип­тични дискотеки, пушеха и се наливаха с алкохол. В тези шумни вакханалии, потънали в оргията на светлинните пулсации, в драматичния хоровод на тела и сенки, танцуваха, изпаднали в лудешки транс. Там срещна младеж, който прелъсти очите ù, влюби се в него. Сърцето ù всеотдайно потъваше в непознатото чувство: Сякаш щедър фокусник с незнайното си тайнство пълнеше джобовете на момчето с пари и то я водеше всяка вечер на различни места, предлагащи нови развлечения. Така и не раз­бра откъде идваха парите, а и не я интересуваше. Беше доволна, опива­ше се от възторг, че можеха да живеят свободно, нашироко, със замах. Останало на втори план, училището си връщаше - създаваше ù трудно­сти. Все пак успя да завърши благополучно.

          Малко преди да се дипломира се увери, че когато човек е всеотдаен в любовта, трябва да посреща и последствията. Оказа се в незавидно положение, защото избраникът се изпари безследно, усетил как стоят нещата. Изживя трагично раздялата, но много скоро се съвзе и намери кой да замести изчезналия любим.

         Прибра се на село и още същото лято се омъжи. Роди син. Детето погълна мислите, времето ù, цялото ù същество. Но когато порасна и тръгна на детска градина, освободи я от всепоглъщащите грижи и оста­на време да мисли и за себе си. Спомените от незабравимите ученически години, носталгически просмуквани от миговете на размисъл, завладяваха душата. Скучните безцветни бледи дни в скромното селце лениво мачкаха въображението и приспиваха амбициите с еднообразието си. Неудовлетвореност и бунт срещу спрялото време и еднообразието на живота заклокочиха вулканично някъде вътре, дълбоко в същността ù. „Защо се получи така? Уж всичко върви добре, имаме необходимото, за да живеем добре, а някакво безмилостно червейче на недоволство ме гризе, прониква в мислите и тревожи сънищата ми. Защо човек е устроен така, че вечно да е незаситен от това, което има, което е постигнал, и ненаситно ламти за още, търси все нови и нови неща?" - питаше се мла­дата жена, загледана в тъмнината през прозореца, сякаш мракът можеше да ù даде отговор. „Омръзна ми да живея в това запустяващо село. А Стоян нищо не предприема. Той е длъжен да ме измъкне от тук, да ме отведе в града. Не се захване с нещо перспективно, когато няма часове в училището, ами му дай да работи в градината, дай му като татко да се занимава с овцете в кошарите. Ужасно ме дразни с неамбициозността си. А и малкият Божидар покрай бабите и дядовците усвоява типични селски изрази и навици. Ех, друго си представях аз живота, но какво да сторя, какво?"

          Питаше се Стефка, а не си даваше сметка, че животът се променя­ше, че ходът на миграционния процес се развиваше в друга посока. Дали пък не виждаше колко много пенсионери се завръщаха от градовете, че безстопанствените къщи и градини се продаваха на висока цена. Новите икономически механизми влизаха в действие. Мнозина граждани, оста­нали без работа,  подгонени от непри­ятната лекота на празния стомах, търсеха подслон в изоставените бащи­ни домове и обръщаха взор към майката земя.

          На нощното шкафче под настолната лампа лежеше новополучената шофьорска книжка. Още не беше ù се нарадвала. Взе я в ръце, притисна я до бузата си и я разтвори да се полюбува на снимката и името си под нея. Същата вечер, когато я получи, прибрала се щастлива и горда от успеха, каза на съпруга си:

           -  Досега ти ме возеше, но от днес сама ще си карам колата. Ще ме питаш, когато искаш да ходиш някъде с нея.

          Изненаданият мъж опита да възрази, но тя го сряза:

          -   Не ми прави кисели физиономии! Съжалявам, но колата е моя.

       Задоволство изпълни гърдите ù при спомена за този миг, в който се почувствува още по-силна, по-свободна и по-независима.

          Жребият на съдбата отреди така, че в Ново Градище да се появи млад непознат мъж. За него хората знаеха само това, че е назначен за учител, че ходи с дълга рошава коса, маркови дрехи и тъмни очила.  Знае­ха още, че пуши пури и че е син на „голям баровец" от града. На село той дори не беше ходил, а сега трябваше да живее там. Приема­ше го като заточение.

Още щом стовари тежките пътни чанти на единствената автобусна спирка и огледа с ужас невзрачния по негова представа площад, с жест на обречен поклати отчаяно глава:

          - Значи в този „джендем" ме захвърли животът - си каза.

         Площадът беше безлюден и напукан от пек с изметени до прашинка плочници от променливите ветрове, пуст като библейска пустиня. Ня­колко стари къщи иронично се кривяха срещу новодошлия с разноцвет­ните отблясъци на олющените си фасади, сякаш цели генерации летни дни бяха шлифовали и оформили истинското лице на тези постройки. Но като премести поглед на другата страна, безпогрешно разпозна при­ветливата сграда на училището, отпред с големи островърхи борове, за­били върховете си в очите на небето. „Не е лошо - рече си той. - Поми­слих, че ще ме тикнат в някой гълъбарник, строен още през Балканската война."

          В двора на училището играеха деца. Техните възбудени гласчета ех­тяха в тишината ведно с грохота на отдалечаващия се автобус.

Примирил се с положението, Гошо показа пълно безразличие към квартирата, в която се настани. Тапетите гаснеха, тънеха в сянката на стаята от напрегната умисленост, трупана от години, и лъхаха с блу­ждаещия аромат на стар хербарий. Тънки паяжинни нишки бродираха плесенясалите ъгли от непроветрявания въздух и тъжно проскърцваха недоловимо, разлюлени от раздвижването на застоялите пластове. Прозорецът на едри квадратни късове сечеше обляната в светлина зе­ленина на градината, която хвърляше матови рефлекси по опушения та­ван. Пощурялата трева в коловозите на тесния коларски път на криволи­чещата под прозореца уличка отдавна не беше четкана от ничии подмет­ки.

Младият мъж разхвърля небрежно багажа от чантите и се отпусна върху настръхналото от присъствието му легло. То бе свикнало със само­тата и проплака с разстроените струни на ръждивата пружина. В страха си да не чуе нова музикална пиеса на изпънатите телове, гражданинът лежеше неподвижно.

          - Ех, мили родители! Точно тук ли трябваше да ме изпратите? Как ще издържа на този първобитен живот?

           Баща му и майка му, дългогодишни номенклатурчици, не бяха свик­нали на никакви лишения. Приучиха и него на охолен живот. Но времето бе прояло краката на креслата им и те политнаха, не знаеха къде ще паднат. Подхвръкна с тях в неопределеността и техният син. Предви­ждаха му научна кариера, ала той изпадна в безмилостен, непримирим конфликт с науките. Изпитваше влечение към баровете, дискотеките, харчеше без мярка немъчени пари, забавляваше се с момичета. Преди да са се сгромолясали от топлите си местенца, родителите, след много­бройните му скандализирани провали в града, успяха да му издействат учителско място в Ново Градище. Самите те се бяха убедили, че трябваше да стане чудо, за да се усмири разюзданият прахосник.

          На другия ден изисканият гражданин пристигна в училището, обхва­нат от дълбока апатия. Не показа никакъв интерес към хората, с които щеше да работи. Тъгата и отчаянието придаваха на бледото му лице философска вглъбеност и чар. Само добър психолог, познавач на човешка­та душа, би открил в унилия поглед не умора от напрегнат размисъл, а следи от скука и отегчение.

          Може би заради марковите дрехи и изтънчените маниери Стефка го хареса от пръв поглед. И не само го хареса, а впоследствие закопня по него. В меланхолията си Гошо не забелязваше това. Недосегаем за проб­лемите на колектива, той вземаше участие в разговорите с откъслеците от някакъв свой, вътрешен монолог. Ала неумолимата сивота на ежедневието го притискаше и го накара да се вгледа по-внимателно в живота около него. Тогава забеляза Стефка и няколко симпатични колежки, които го погле­ждаха ласкаво и насърчаващо. „Като че ли тук ще мога да се позабавля­вам!" - си каза. Постепенно душата му се отпусна, започна да общува с другите учители.

          Като подреди квартирата както искаше, покани гости. Понеже не живееше далече от училището, в свободните часове колегите му го по­сещаваха. Събираха се да пият кафе, да послушат музика.

          Веднъж дойдоха двама със Стефка. Още от прага младата учителка попадна в отдавна мечтан свят. Стените, апликирани с цветни фотоплакати и фотоси на красиви манекенки в причудливи модни облекла, кок­тейл от разнородни стилове и голи жени, слисаха с пъстротата си погледа ù. Гошо включи „Хитачито", дръпна плътната завеса на прозореца и стаята по­тъна в лепкав сумрак. Мощните тонколони разтресоха цялата къща, сгърчиха я в насилствени ритмични спазми, ребрата ù греди запукаха. Някакво лостче в уредбата накара калейдоскопичните протуберанси на цветомузиката да изригнат с неистов тласък. Всичко в стаята заскача, затрептя със синкопа на музикалната атракция. Гостенката изпадна във възторг. Замириса на кафе, запалиха от пурите. Стефка се опияняваше от удоволствие в шикозната обстановка.

          - Японска техника! - хвалеше се домакинът. - Харесва ли ти?

         -  Страхотно е! Нямам думи. Не вярвах, че ще доживея да видя всич­ко това в моето село. Ех, разбираш го ти, колега, съвременния живот! Не си като моя мухльо. Откога му викам да направим нещо такова. Ама къде ти! Не умее да живее той, не умее. Нали го виждаш. Няма въобра­жение.

         - Въображението, Стефче, идва с парите. Аз в днешно време млад човек без такава техника не го признавам за нищо. Без нея пълна изостаналост, селяндурщина, първобитна работа! - смееше се самодо­волно Гошо, като гледаше блесналите от възхищение очи на младата жена.

Той извади пред смаяния поглед на учителката бутилка уиски от шкафчето и наля в кристалните чаши. Чукнаха се. Неудържим устрем на гръмка ритмична мелодия накара цветосветлините да побеснеят.

            -   Ела да танцуваме! - покани младата си гостенка в средата на ста­ята и като пиявица се впи в нея.

          Танцуваха в самозабрава, плътно притиснати един до друг. Стефка се връщаше назад във времето на ученическите години, забравила, че не е онази безгрижна ученичка, че вече е омъжена жена с дете. Едва когато младият мъж стана прекалено невъздържан, тя изтрезня от опи­янението. Погледна часовника си и каза:

            -  Време е да вървим в училище.

Наистина беше време. Гошо дръпна рязко пердето и в стаята нахлу прозаичната светлина на деня. Изключи техниката и преди да излязат, забеляза жадния поглед на Стефка да поглъща лика на „Мадона" от красивия рекламен плакат. Откачи го от стената и ù го подари.

             - Виждам, че много ти харесва. Подарявам ти го.

             - О, много си мил! Благодаря! Наистина много ми харесва.

             И тръгнаха щастливи един до друг.

             Времето минаваше, а Стефка оставаше далечна и недосегаема. Свикнал на лесни победи, пришълецът губеше търпение. Затова реши да събуди ревността в нея чрез госпожицата, която доста плахо и непо­хватно опитваше да се сближи с него. А и една от госпожите, минаваща за хубавица, открито му правеше комплименти.

           С госпожицата Гошо се държеше открито, водеше я в квартирата, излизаха заедно на разходка. С неопитността си и сериозността, с които тя гледаше на живота, беше му безинтересна и отегчителна. И двамата не бяха от селото, бяха свободни, не се страхуваха от клюки и одумки. С омъжената жена постъпваше внимателно и дискретно. При едно от по­сещенията ù при него, госпожата остана до вечерта. Наситил се на не­жността ù, Гошо попита:

        - Не те ли смущава това, че изневеряваш на мъжа си?

        -Той знае. Като ходя на изпити в института, се срещам с любовника си. Веднъж ме завари в стаята му и ме подреди добре. Но на мене не ми пука от нищо. Откакто ти дойде, мисля само за тебе. Ето, сега те имам, друго не ми трябва.

           - Ами семейството, децата? Между нас нищо не може да се получи.   

           - Каквото ми трябваше, се получи. Ще се срещаме понякога и толко­ва.

          Нищо не убягваше от зорките очи на Стефка. Когато виждаше госпо­жицата да се увърта около гражданина, макар да не ù беше безразлично, не се притесняваше толкова, защото чувстваше, че тя не може да ù бъде равностойна съперничка - липсваха ù чар, фантазия, вкус и опит. Но от агресивната госпожа истински се страхуваше. Хубава, облечена добре, притежаваща завидна рутина в общуването с мъжете, Цеца тро­веше дните ù. Фактът, че забеляза близост между двамата, я отчайваше.

          Останала сама през свободния си час в учителската стая, Стефка разсеяно гледаше навън, потънала в бездната на тъжни мисли. Този уче­бен ден вълшебната мелница на времето сипеше триците на празните часове в улеите на неосъществените блянове. Свикнали с превъзходно­то фокусничество на мага време, понякога сме склонни да подценяваме неговата суверенна магия, която ни спасява от летаргията на безплодна­та мисъл, или пък прекалено да я възвеличаваме.

          Но в тихата протяжност на времето удари мигът и за последния звънец. Младата учителка въздъхна облекчено. Решението, назряло в нея, даде плод. След часовете тя тръгна с Гошо към квартирата.

Това не остана незабелязано за Цеца. От широкия прозорец в учи­телската стая тя наблюдаваше отдалечаващата се двойка и тъжно се усмихваше. „Тази, дето сте я намислили, гълъбчета, няма да стане. Не мисля да се оставя на „малката" така лесно да ме преметне зад борда.”

       За да им даде време, залови се да проверява контролните работи  на един от класовете, не успя да се съсредоточи. Очите ù спираха по-че­сто върху циферблата на стенния часовник, отколкото в тетрадките на учениците. Махалото, метла на времето, неуморно метеше порции вре­ме. Купища отмерени секунди, минути, часове, като детайли насечени от прецизния механизъм, изсипани в кошницата на миналото.

          „Мога да тръгна" - каза си най-после учителката и прибра недопрегледаните тетрадки в чекмеджето. Преметна дамската си чанта през ра­мо и ехото на стъпките ù се сборичка с тишината в задремалия коридор.

          Голяма беше изненадата на влюбените, като я видяха на прага.

          - Няма ли да ме поканите, да почерпите гостенката си? - рече иро­нично Цеца.

         Гошо мълчаливо въведе натрапницата в стаята. Подаде ù стол, наля ù от уискито. Госпожата отпи блажено от питието и най-после, почув­ствала се глупаво в нелепата ситуация, за която сама бе причината, за да излезе бързо от нея, заговори:

          - Мислех, че си сам. Нали миналата седмица се уговорихме днес да ти гостувам.

          Господинът клатеше глава неразбиращо, опита се да възрази, но го прекъснаха:

           - Нима забрави вече? Нали се споразумяхме, че четвъртъците ще бъдат мои. Може Стефчето пò да ти харесва, нямам нищо против нея, но графикът си е график - трябва да го спазваме - изстреля последните думи в лицата им.

           Стефка ù хвърли унищожителен поглед. „Значи така. Той и с тази никаквица се търкаля тук. Ще ми прави график, мръсникът!" - задъхва­ше се от яд тя. Плачеше ù се. Погледна объркания мъж, искаше да го помоли да направи нещо, ала от сухото ù гърло не излезе звук.

           - Добре. Няма да ви притеснявам. Виждам, че вече сте загрели. Ще дойда утре. И да се разберем, четвъртъците са мои.

            Преди натрапницата да излезе, нервите на Стефка не издържаха. Тя пристъпи към Гошо и кресна в лицето му:

          - А вторниците за Донка ли са? - и хукна насълзена навън.

          -  Почакай, не си отивай! Всичко ще ти обясня!

          Но Стефка затръшна с всичка сила външната врата след себе си и побягна по пустата уличка.

           Цеца хвана ръката му, притисна се в него.

          - Обясни на мене. Затвори вратата и ела! - приласкаваше го тя. Гошо издърпа грубо ръката си от нейната. Погледна я с огорчение и каза:

          - Иди си. Не сега. Може би друг път.

          Това, че я пренебрегна, раздразни силно госпожата, но тя успя да се овладее. Търпението и временното отстъпление често пъти ù носеха крайната победа. Затова мълчаливо се оттегли.

          Останал сам, младият мъж не можеше да приведе в ред обърканите си мисли. Щастлив допреди миг, сега стоеше самотен и унил. Дори музи­ката го подразни и изключи стереоуредбата. Опита да чете заплануваната статия в един вестник, ала с досада захвърли и него. Накрая хвана бу­тилката. „Губя почва под краката си. Забърках ги едни. И аз не знам как ще изляза от това положение. На всичко отгоре и в училище са недоволни от мене, директорът пак ме кастри пред колегите. Както върви, скоро старите ще трябва отново да ми търсят работа. А Стефкиният мъж навярно е пълен идиот. Нима нищо не забелязва? Не умее да ù доставя никакви удоволствия, никакви развлечения. Тя скучае с него. Родено е момичето за друг живот, но такъв му е късметът!"

          Направил тези важни заключения, Гошо се отпусна с натежала гла­ва в разровеното легло и заспа зашеметен от обърканите мисли и въздействието на уискито.

          Подивял с овцете по кърищата, Божан влезе в кръчмата да се види и поговори с мъжете. Вътре цареше оживление. На една от масите, сред шумната си компания, разказваше Кирето. Главата му, обрасла буйно и диво с прошарена коса, щръкнала на безредни кичури и четинести снопчета, му придаваше вид на стара, настръхнала лисица. Между хилядите бръчки на лицето, под рунтавите дебели вежди, святкаха подвижните му сиви очи, искрящи от вдъхновение. Секачът беше покорил мъжете с обаянието на своята свръхсвитална личност. В съприкосновение с този необикновен човек всички неща се връщаха към корена на битието си, възстановяваха същността си до първичната идея. Този еретик жестику­лираше пред слушателите като магнетизатор и ги покоряваше с опасния си чар.

На друга маса група старци спореха по политиката, обсъждаха предстоящата реформа в сел­ското стопанство. Така се бяха разпалили в споровете, че бирата стоеше недопита. Други играеха на карти. Райчо Илиев веднага го забеляза и като разпери ново тесте, подвикна:

          - Хей, комшо! Я ела да хвърлим един бой на тези приятелчета. Отко­га ме предизвикват.

          - Бива - съгласи се Божан. Купи си пиене и седна при играчите. На­дяваше се да се развлече от натежалите грижи по дъщеря му. Но не успя да се концентрира в играта - сякаш за първи път пипаше карти. Губеха. Като разбра, че е много разсеян, отказа се. Отстъпи мястото си на един мераклия, надничащ през цялото време през рамото му. Опита да по­дхване разговор с мъжете край себе си, но те бяха погълнати всецяло от хода на играта и отговаряха вяло, когато ги попиташе нещо. Разочаро­ван, той се надигна да си ходи. Към къщи тръгна замислен.  „Защо дъще­ря ми разлюби мъжа си? - питаше се. - Момчето е скромно, търпеливо и добро. Къде ще намери по-свестен от него? Уважителен е към нея и към нас. В кръчмата рядко се отбива, не се напива като някои мъже. Не бил съвременен! Че кой е по-съвременен? Разглезихме я, затова прави така. Златни обеци искам, татко - готово. Златна гривна искам - ето ти я. Лека кола искам - заповядай! Забрави се ти, моето момиче, но ще ти свия перките. Аз навремето нямаше какво да ям, а ти два пъти от една манджа не щеш. Като принцеса живееш. И се чудиш какво да искаш. Трябва и със зетя да си поговорим по мъжки. Иначе, току виж, изпуснем положението" - реши той.

Като се прибра, попита Стоян:

          -  Утре вечер можеш ли да дойдеш да ми помогнеш в кошарите, че имам много работа?

           -  Ще дойда - обеща зетят.                                                         

          - Дядо, нека татко вземе и мене да ти помагам - намеси се малкият Божидарчо. Детето обичаше да ходи навсякъде с баща си, защото той отделяше време да играят на интересни игри, учеше го на разни неща.

            - Не може. Друг път. Сега ще ни пречиш.

На другия ден, щом двамата мъже свършиха работата, овчарят каза:

            - Да поседнем. Цял ден съм на крак. Ела да се почерпим - и извади от домашната ракия. - Ха така! Добра работа свършихме. Щях да те пи­там завчера защо не си отидохте на твоето село с колата, ами мъчиш детето по влаковете и рейсовете?

          - Заради Стефка.  Колата е моя - вика. Ще искаш разрешение, за да я ползваш. А на мене ми е обидно. Но да не говорим за това.

          -  И таз добра! - изненада се от това, което чуваше възрастният мъж. - Как да не говорим? Точно за това ще говорим. Че то вземат ли вещите в семейството да се делят на твои и мои, нищо добро не чакай. Не ми харесва това момиче напоследък, казвам ти. Ама и ти имаш вина. Не се обиждай, така е. Жената трябва да почита мъжа си като глава на семей­ството - тъй знам аз. Ако щеш, да има и малко страх от него. Оставиш ли я да се качи на главата ти, свършено е с тебе. Ще те яхне, юзда ще ти сложи и накъдето дръпне, натам ще кривнеш, а своя си път ще изоста­виш. За посмешище ще станеш. Прав ли съм, кажи?

           - Прав си, как да не си. Ама нали гледам с доброто бе, дядо, да не се караме и вас да не тревожим...

          - Нас ни остави ти - прекъсна го Божан. - Скръцни ù със зъби. Дръж я по-изкъсо. Това мога да ти кажа.

          Откровеността на овчаря, бащинските му съвети трогнаха зетя, раз­твори се душата му и той издаде болката си:

          - Струва ми се, че тя не ме обича вече. Какво да правя? Насила ху­бост не става.

          - Обичта си е обич, а семейството е свята работа. Ако не те обича, длъжна е да те уважава, защото не си дал повод да загуби уважението към тебе, нали виждам аз. По-строго ще я държиш! Колко семейства живеят без любов, но не се разпадат. Малко са тези, които успяват да съхранят любовта до края. Нали освен нея съществуват и други неща, като общия дом, грижите по отглеждането и възпитанието на потомство­то. Абе, какво съм седнал да ти ги разправям тези неща, учен човек си, по-добре ги знаеш и от мене, с хора работиш, а аз тичам само след овце­те. Но и от тях човек има на какво да се научи, да знаеш.

          Добрите думи попаднаха в сърцето на Стоян като добри семена в разорана нива. „Прав е дядо - мислеше той - прав е, ама и не е. Какво семейство ще бъде то без любов? Какво струва животът без топлината на любимите очи? Какво ще стане с мене, ако загубя жена си и сина си? Пълна катастрофа би било. Затова трябва да воювам. Ето, старецът е на моя страна - сам ме посъветва и ме насърчава да се наложа по-твърдо."

          Когато си тръгнаха към къщи, денят догаряше. Селото все повече огъваше в хроничната сивота на здрача, обрастваше по краищата с лишеите на сянката, с натрапчивия си чугунен цвят. Мъжете крачеха мълчаливо, прехвърляха в главите си отново и отново казаните думи. Виолетовата дрезгавина поглъщаше засенчените хълмове на селото.

          Завариха Стефка да полива саксиите с цветя на терасата. Бащата я повика за разговор. Тя остави лейката, оправи с опакото на изцапаната си ръка провиснапите непокорни кичури коса, погледна ги в очите и до­ловила в тях подготвения заговор, изтръпна в очакване.

          - Слушай, дъще. Става дума за колата. Казала си на Стоян, че е твоя и трябвало да те моли за разрешение, за да я ползва. Искам да ти кажа, че тя по-скоро е моя, защото дадох парите за нея, макар че най-точно би било да се каже, че е наша. Ясно ли е?

          - Ясно - отвърна недоволно дъщерята и като познаваше добре ха­рактера на баща си, не посмя да възрази.

         - Щом ти е ясно, когато ти дотрябва колата, ще питаш мене или мъжа си може ли да излезеш с нея. Занапред така ще бъде. Твоя била! А кой я поправя, като се повреди? Кой я мие и я кара на технически прегледи, кой сменя маслата? Не си ти, нали? Който върши всичко това, негова е колата. По този въпрос толкова. А сега тичай да сложиш вечерята, че сме гладни.

           Стефка неохотно заситни към кухнята. Овчарят тържествуващо из­гледа зет си и му намигна съзаклятнически.

           -  Ето ти един пример как трябва да се постъпва - усмихваше се Бо­жан и като потупа младия мъж по рамото, го поведе към кухнята.

          Щом се прибраха в стаята си, съпругата се нахвърли върху Стоян:

          - Значи, оплакваш се на баща ми, а? Помощ търсиш. Ако мислиш, че по този начин грапавините между нас ще се изгладят, много се лъжеш.

          - Я не ми дръж сметка какво мисля - сряза я съпругът остро и сам се изненада от твърдостта на гласа си.

          Жената занемя в тъмното. Сякаш друг човек проговори. Тя дори светна нощната лампа, за да види той ли е наистина това или е нечие въплъщение. Мъжът издържа погледа ù. Гледаше твърдо и строго, така че тя в крайна сметка бе принудена да сведе поглед и да потърси спасение от смущението си в тъмнината. Такъв не го познаваше. „Това е рабо­та на татко. Но утре още ще го сложа на мястото този мухльо" - закани се съпругата, ала този път не беше напълно убедена, че ще стане както казва тя, както досега е ставало.

          Мъчителна нощ. Въртяха се в леглото безсилни да примамят съня в прегръдките си. Някъде далече, скрит сред черните лагуни на нощта, той бягаше от тях. Мачкаха постелята с телата си като тесто в грамадни нощви до късно след полунощ, а сутринта тръгнаха на работа неотпочинали, с подпухнали за сън клепачи и натежали глави. 

        - Мъж под чехъл - така казваха всички за Стоян, съжаляваха го, като гледаха отношението на Стефка към него. Смятаха го за наивен и безволев. Той се досещаше за това, но оставяше хората да си мислят каквото искат.                 

          „Нямам време и нерви да доказвам какъв съм. Пък и не виждам смисъл - си казваше. След време ще се разбере. Аз да си гледам съвест­но работата, пък то един ден ще проличи ясно кой какъв е."

          Стоян виждаше, че мнозина от колегите му се приобщаваха към обо­собената от Гошо група. Съжаляваше, че и жена му е с тях. Ала не иска­ше, като стария учител по история, строго да ги съди.

          - Някога такива рошльовци в дънки не ги пускаха до прага на училището, а сега стават учители. Представям си на какво учат децата - ядос­ваше се историкът. - Само кафенца и компании им дай на тях.

          „На какво ги учи, има кой да му държи сметка - мислеше Стоян, до­като го слушаше. - Ние да си гледаме нашата работа. Нека се събират по-младите, нека се черпят, да си говорят. Нали животът в селото, освен кино веднаж в седмицата, нищо друго не им предлага. Може би двамата с тебе, приятелю, живеем неестествено - поглеждаше иронично към възрастния учител младият човек. - Какво да се прави, времената се менят. Друго поколение расте, не може и не бива всичко да е така, както е било по твое време, драги господине. Но има неща, с които и аз не мога да се примиря. Не съм съгласен да не се нанасят отсъствията, да се из­виняват безразборно, да се пишат само високи оценки. По този начин не е трудно да се изкараш учителят добряк. Оставяш учениците да правят каквото искат, не следиш за реда, за дисциплината и готово! Достатъчно е да има двама-трима от нас да постъпват така, за да сринат усилията на целия колектив."

Добре четеше Стоян и промяната в очите и душата на красивата си жена, но като усети накъде отива работата, обърка се. Не знаеше какво да предприеме. Болезнено приемаше промяната ù. Изпадна в отчаяние. Затова думите на овчаря дойдоха на място, попаднаха като мехлем на рана в страдащата му душа. „Добре, ще стана друг човек. Ще обърна дру­гия край. Тепърва ще ме опознаете кой съм и какъв съм!" - клатеше ре­шително глава той.

          Учителският съвет започна в обичайното време следобед. Заседа­нието протече напрегнато, както никога досега. Обикновено сдържан, този път Стоян взе думата и открито се обяви против подхода в работата на новоназначения учител и на тези, които му подражаваха. Критиката беше безкомпромисна, унищожителна. С демагогска словесна еквили­бристика засегнатият потърси противодействие. Изтъкна, че откликвай­ки на повелята на времето за демократизация в учебния процес, давал възможност на учениците за по-голяма свобода, по-голяма инициатив­ност и самостоятелност, за самоуправление! В края на изказването си апелира към всички да изоставят командноадминистративните методи на управление и да внесат нови, по-демократични.

          След това, силно възбуден, думата взе историкът. Според него пък всичко това щяло да доведе до пълна анархия.

          Раздели се колективът на две, разпалиха се страстите. Директорът едва успяваше да поддържа добрия тон на спорещите страни. Протокол­чикът бе отпуснал химикалката върху недописания лист в абсолютна безпомощност. Директорът наблюдаваше слисан пълното разцепление на колектива и се питаше: „Как ще установим единни педагогически изисквания при това положение?"

          Стефка вземаше страната на Гошо. Седеше до Стоян, чужда, по­тънала в себе си.

          Водещият съвета се принуди да прекрати поради напредналото време разискванията при неразрешени противоречия. Всички бяха изне­рвени, напрегнати, изморени. Групата на Гошо се оттегляше в квартира­та му да обсъди ситуацията на чаша кафе. Стефка възнамеряваше да се присъедини, но Стоян я дръпна за ръката.

          - Ти къде?

          -  Отивам с другите. Предполагам, че нямаш нищо против.

          - Имам. Кафе можеш да пиеш и у дома, и тук с нас - посочи той оста­налите в учителската стая учители.

          - Тази помия я пий ти, като можеш. Аз пия само хубаво. Кой културен човек пие днес кафе като тукашното? - добави иронично тя.

          - Я остави кафето, ами изтичай до детската градина. Обадиха се да идем, че имало някакви проблеми с Божидар.

          - Ти защо не отидеш? Нали ти го вземаш.

          - Ами да видят там, че детето има и майка.

          Отчаяние и огорчение се изписаха по лицето на жената. Така ù се искаше да отиде с другите. На няколко крачки встрани я чакаше Гошо. Тя се примоли:

          -  Само сега иди! От утре аз ще върша това всяка вечер. Моля те!

          - Не, аз не мога. Директорът ме вика да разговаряме - остана непре­клонен Стоян.

          - Не се страхувай, колега! Няма нищо да ù направя, пък и от другите ще я пазя - опита гражданинът да обърне всичко на шега.

          Съпругът гневно го изгледа. Приближи се настръхнал до него и тихо му каза: 

          - Не се бъркай в чужди работи, момче! Ще направя така, че да ти се види тясно селото.

          Като го погледна в очите, пришълецът разбра, че за разлика от него Стоян не се шегува и замънка объркано:

          - Добре де. Аз исках... аз само така…

          Стоян изведе жена си в коридора и повелително рече:

       -  Да ти видя веднага гърба към детската градина. Ще гледам тук от прозореца. Ако не отидеш, мисли му. Вкъщи ще се разправяме.

          Стефка притича разплакана навън. От улицата видя, че съпругът ù я наблюдаваше от прозореца и вирна обидено нос, отмина сърдита и разстроена. Като я видя да влиза, дето я изпрати, Стоян се усмихна и се прибра при колегите си в учителската стая да си довършат приказката.

          Седмици наред Божан и зет му упорито пречупваха поведението, навиците и характера на Стефка. Тя опитваше да се съпротивлява, ала ставаше все по-отстъпчива под натиска на мъжете, все по-покорна и примирена. Промяната забелязваше и Гошо. Колкото и да опитваше да спечели окончателно жената за себе си, не му се отдаваше. Тогава временно се пренасочи към Цеца. Тя се възползва от дадената ù възможност и беше много щастлива. Съпругът ù правеше далечни курсове и по­някога преспиваше далече от къщи. При едно от тези пътувания госпожата каза на Гошо:

            -  Тази нощ съм сама. Ще остана при тебе.

          Младият мъж се престори на много зарадван, а всъщност му беше безразлично. Предпочиташе да остане само два-три часа с нея. А Цеца ликуваше. Тя издебна подходящ момент, за да жилне убийствено „малката" Прошушна ù:

            -  Довечера съм у Гошо! Да не се засечем пак!

Стефка почервеня от ярост, но нямаше какво да направи. Колежка­та ù наля още масло в огъня:

          - Спокойно, малката! Няма да го изям.

„Много си позволяваш, но някой ден ще ти го върна тъпкано, така да знаеш!" - закани се Стефка.

          Драган, Цециният мъж, си подсвиркваше весело с уста. Този ден в този час нямаше голямо движение и по магистралата се шофираше много по-спокойно. Дърветата, елегантни та­нцьори в зелени костюми, се въртяха във вихрен танц от двете страни на пътя и сякаш внимателно спазваха такта на мелодията, която си сви­рукаше. Задоволство одухотворяваше грубите черти на лицето му. „Провървя ми днес. Ще се прибера навреме при семейството и аз веднаж като хората."

Диспечерите замениха в последния момент далечния курс с по-близък. Многочасовото шофиране и самотата се утаяваха с умората си по всички части в тялото на водача. Сякаш да облекчи положението му, съдбата се смили над него, изпратила му разтуха. На едно от големи­те кръстовища някой махна с ръка да спре. Беше младо момиче в къса дънкова пола, с лека пътническа чанта.

         - Закъде пътувате? - попита то на пресекулки, запъхтяно от бърза­нето.

          -  Ти закъде си?

          - За Търговище.

          -   Мога да те закарам до Антоново. Ще се качиш ли?

          Въпросът беше излишен, защото тя вече се настаняваше в кабината и като затвори вратата, каза:

          - Добре. Това е половината на пътя ми.

          Драган се включи в движението отново и когато машината набра обичайната скорост, можа спокойно да разгледа пътничката. Като забе­ляза, че шофьорът го наблюдава, момичето опита да прикрие с късата пола голотата на бедрата си, но не му се удаде и се усмихна примирено.

          -  Не се ли страхуваш да пътуваш сама с непознати чичковци като мене?

         - Не. Каквото му е писано на човек, ще стане. От съдбата не можеш да избягаш.

          - Право казваш - съгласи се водачът, но си помисли: „Че не можеш, не можеш, но можеш поне да не я предизвикваш."

Пътничката се оказа много общителна. Увлечени в разговор, не усе­щаха как времето тече. На една чешма край пътя измореният шофьор спря да пийнат водица, да наплиска лице, да се освежи. Момичето съвсем чистосърдечно попита:

          - Да взема ли одеялото? Аз не бързам - и закачливо му намигна. Непринудеността, с която направи предложението, изуми едрия мъж. Макар че самият той не се церемонеше с никого и беше доста първичен в общуването с околните, би се стъписал, преди да се впусне в тази дискретна тема.

          - За съжаление аз бързам. Не се обиждай. Харесвам те, но трябва да се прибера навреме.

          Момичето и не мислеше да се сърди. Продължаваха да си бъбрят весело. Ала под впечатлението на това, което можеше да се случи, шофьорът мислеше: „Всички жени ли са такива или аз все на такива по­падам? Може би защото ги срещам само по пътищата и ресторантите, а другаде да са по-други."

          Неусетно бяха стигнали разклона. Автостопаджийката слезе и той отново остана сам да разговаря с боботещия мотор и да си подсвирква с уста. Пътят като гъвкава змия се виеше напред и чезнеше в далечина­та. Изведнаж двигателят придърпа и замря. „Като не върви, не върви! И тази вечер ще закъснея както винаги" - ядоса се той и слезе да прове­ри какво е станало. Вдигна капака и се надвеси над загрелия мотор. Дългогодишната му практика го насочваше във вярна посока и само с няколко манипулации установи къде е повредата. Не работеше карбура­торът. Взе сандъчето с инструментите, облече дочените дрехи, с които правеше ремонт, запретна ръкави и се залови да отстранява дефекта. Още докато сваляше въздушния филтър, една кола спря. От смъкнатото стъкло водачът попита:

          -  Какво става, колега?

          -  Малка авария.

          -  Имаш ли нужда от помощ?

          -  Благодаря. Ще се оправя сам.

         Колата отмина. Драган разглоби карбуратора и внимателно го огле­да. Проследи пътя на горивото и бързо откри къде прекъсва. Имаше за­пушен жигльор. Продуха го, почисти целия детайл, намаза гарнитурата с грес и притегна здраво болтовете. Нагласи регулировката на икономи­чен режим. „И така може - си каза. Не съм тръгнал да се състезавам."

          Докато сглобяваше филтъра, за миг се мярнаха още веднаж послед­ните далечни шарки на залеза, които се слягаха в голяма безкрайна рав­нина в подплашено и припряно здрачаване. Небосводът се превръщаше в безмерен космичен океан, в който бушуваха звездните водовъртежи и течения. Цялата гора насреща сякаш бе илюминирана от хиляди свет­лини, от звездите, роящи се в безкраен низ, чертаещи фигурите на ми­стериозни съзвездия.

          „Добре, че свърших ремонта, докато се виждаше. Щеше да ми е труд­но на светлината на подвижната лампа. Я да видим сега дали всичко е наред" - и завъртя контактния ключ. Стартерът изхърка и включи в ход двигателя. Запали фаровете. Машината се хвърли с рев напред по глад­кия път да навакса загубеното време.

Когато се прибра, завари къщата притихнала. Нито един прозорец не светеше. „Рано са легнали моите хора. Жената сигурно се е заплеснала някъде в приказки, толкова рано тя не заспива" - си каза.

       Децата спяха. Потърси нещо за ядене, но не намери. Беше казал, че тази вечер няма де се прибирай не му бяха оставили нищо. Счупи някол­ко яйца в тигана, надроби сиренце.        Избра една едра глава лук и я размаза със здравия си юмрук. „За гладен човек и сухият хляб е сладък."

          Шофьорът се нахрани, почисти масата, изми съдовете, а съпругата още я нямаше. Полегна на дивана, докато чакаше. Умората го приспива­ше. Стана, за да не заспи. Погледна часовника. Притесни се да не се е случило нещо. „Я да прескоча до Стоян и Стефка да попитам, може да знаят къде е."

          Завари Божан да пуши приседнал на стълбището.

          -  А, Гаце, ти ли си? Какво има? - попита овчарят.

          -  Тук ли са даскалите? Искам да ги питам нещо.

          -  Тук са. Ще ги извикам. Стефке! Стефке! Я се покажи.

          Още на прага, като видя Драган, Стефка разбра каква е работата. Изведнаж я обзе злорадство - Цеца беше в ръцете ù. Толкова дни търпе­ше подигравките ù, толкова време караше очите ù да се наливат със сълзи. „Ето, дойде моят час! Сега ще те насадя на пачи яйца!"

          - Извинявай, че те безпокоя - заговори разтревоженият Драган. - Да знаеш случайно къде е жена ми? Чакам я отдавна да се прибере. Да не се е случило нещо? Беше ли на работа днес?

          - Идва на работа, идва. Канеха се да се събират у новия учител да празнуват рожден ден. Сигурно е там.

           - Благодаря. Ще отида да проверя. Лека нощ! Извинявайте!     

         Стефка си влезе вкъщи щастлива. Беше сигурна, че този път госпо­жата ще получи заслуженото.

          Драган потъна бързо в гъстия мрак на улицата. Имаше лошо пред­чувствие, че този ден ще свърши зле. „Добре започна, но зле ще свърши.  Бре да му се не види! Дали не се е сдушила с даскалчето или с някого от селото? Не. Тук няма да смее, защото добре ме познава. Ще ù откъсна главата като на пиле."

          Притихналата къща боязливо се гушеше в мрака. Драган не вижда­ше къде стъпва. Светещият прозорец го привличаше, както привличаше безгласните кадифени нощни пеперуди. Промъкна се тихо до вратата. Напрегнато се ослуша. Не се чуваше никакво празненство. Съвсем плахо долиташе нежна музика. Почука настойчиво и след като не му отвориха, задумка силно с юмрук.

          - Кой е? - обади се най-после квартирантът.

          -  Отвори, ще видиш.

Като чу познатия глас, сърцето на Цеца подскочи в гърлото. Направи знак на Гошо в никакъв случай да не отваря. Започна бързо да се облича

          - Кой си ти и какво искаш? - печелеше време пришълецът.

          -  По-бързо, че губя търпение.

          -  Махай се! Няма да отворя.

          - Тогава ще си отворя сам - каза Драган и подпря със здравите си плещи вратата. Чамът запука, запращя. Гошо разбра, че ще стане по-лошо и отвори. В осветената рамка застана в исполинския си ръст фигурата на ядосания шофьор. Навъсеното му лице не вещаеше нищо добро,

          Очите му спряха на Цеца. Страх и молба за пощада протече в погледа ù.

          - Ясно - процеди през зъби Драган. - Когато котката я няма, мишки­те лудуват.

          Той влезе с широки крачки в стаята, но не посегна към примрелите в очакване грешници, а грабна панталоните на учителя и ги хвърли в ли­цето му.

           -  Ела вън да си поговорим, като мъже.

           - Няма за какво да си говоря с тебе.

           - Аз пък имам. Да вървим.

           - Ама защо вън... аз, такова... - разтрепера се Гошо, даващ си сметка, че няма никакви шансове при този едър мъжага.

          -  Ами защото гледам, че тук имаш много скъпа техника, жал ми е за
нея - иронично отговори съпругът. - А ти стой тука. После ще се разправям с тебе - заповяда на жена си.         

          Двамата мъже излязоха. По-скоро Драган изнесе на ръце прелъсти­теля и го избута в едно прикрито местенце в градината.

          -  Тук е чудесно за разговор. Мястото предразполага - прецени той, като се огледа. - Ти какво ще кажеш? Никой няма да ни подслушва, нито ще ни види.

          Гошо понечи да каже нещо, но тежък като чук стоманен удар в миг направи лицето му безчувствено. Политна и падна. Шофьорът се нахвъ­рли върху него. Цеца дочу глухите стенания на любовника си и изтича навън да спре мъжа си, преди да е станало късно. „Ще го убие. Този човек не си знае силата."

          -  Драгане, спри! Какво правиш, Драгане? Той не мърда. Ти го уби - проплака тя.                

          -  Нищо му няма. Донеси в нещо малко вода.

          Шофьорът изля водата върху отпуснатото тяло и то се раздвижи.

          -  Виждаш ли? Ще се оправи. А сега да се захващам с тебе.

           - Моля те, не ме бий! Аз няма да издържа - падна на колене съпру­гата.

           - Ставай! Няма да те бия. Разбрах, че тебе бой не те оправя - не е
като да не съм те бил. Ти си позволи да ме орезелиш тук, в родното ми село и затова ще си получиш възмездието. Тръгвай!                

            - Подай ми дрехите да се облека.

            - Никакви дрехи, тръгвай така.

           - Но по улиците има още хора, ще ме видят. Моля те, Драгане! Пo-добре ме бий, пребий ме, само това не.

           - Тръгвай ти казвам, че ще ме изкараш от търпение и хем ще те бия, хем като мечка ще те разведа из цяло село.

          Знаеше, че като нищо ще го направи. Примирила се, тя хукна разплакана напред, като се опитваше да крие с ръце голотата и срама си. Дра­ган забърза да я догони.

          От кръчмата излязоха неколцина мъже. Единият от тях, като видя голата жена насреща си, разтърка усърдно очи, за да им хване вяра, помислил че от алкохола има видения. Другият до него, като премига недоумяващо, каза:

       - И ти ли виждаш това, което виждам аз? Тази вечер май прекалихме с пиенето. Ето, самодиви ми се привиждат.

          А другият се ухили до ушите и се провикна:

          -  Вижте, вижте! И в наше село вече жените ходят по  монокини...

         Но още недоизрекъл думите, сблъска се с исполинската фигура на Драган. -

          - Е, какво като има? Гледай и трай, за да не те направя моновиждащ или моночуващ.

          Останалите Веселяци мигом притихнаха, респектирани от големия мъж. А шофьорът вървеше забързан след жена си и мислеше: „Защо я обичам и такава, защо? Трябваше да си взема грозна жена, та да бъде само моя. На хубавото всеки посяга. Вярно е това, дето го четох в една книга, че хубавата жена е рай за очите, чистилище за джоба и ад за душата. А моята е хубавица - чета го в погледите на другите мъже. Аз съм грубоват, не съм от хубавците, а не съм и учен като нея, сигурно затова ме пренебрегва. Примирявах се, че дарява щастие на други мъже, доволен бях, че доставя и на мене, но чашата преля. Да ме прави за срам пред хората в родното ми село, дето всички ме познават, няма да търпя.Това няма да ù простя. Нека сега и тя бере срама, за който сама си е виновна."         

       Вкъщи нямаше други последствия от скандала. Легнаха бързо и ти­хо, пощадили съня на децата. Бяха двама души под един покрив, в едно легло, тъй далечни един на друг в тази фатална нощ.

          Гошо дойде на себе си и отвори очи. В тях блеснаха отразени далеч­ните звезди. Цялото му тяло тръпнеше, премазано от бой. Лицето му го­реше, ушите му бучаха. Изправи се с охкане на крака, едва се задържа. Подпираше се на стената, докато се връщаше в стаята. Като се погледна в огледалото, уплашено се отдръпна от образа си. Не можеше да се по­знае. Лицето бе цяло в рани, изцапано със засъхнала кръв. Очите се си­леха да промушат погледа през двете продълговати подпухнали тесни цепки. „Ех, защо не ме предупреди, че мъжът ù е такъв звяр! Как се за­месих в тази каша? Трябваше да внимавам и нямаше да съм на този хал. Тези селяни тук могат да ме пребият. Хич окото им няма да мигне. В града такова нещо не беше ми се случвало. Ще ги зарежа, ще избягам от тук. Да става каквото ще. Не им ща селските хубавици! нито скапаното им училище. Без мене. Да вървят по дяволите! Дотук. Старите все някак ще ме уредят. Това моето тук не е живот. Ох, горкото ми лице, как боли!" - проплака той и се отпусна безсилен на леглото. Отчаянието така го завладя, че го накара да скочи на крака и независимо от късния средно­щен час да се захване с подреждането на багажа в чантите.

          Рано сутринта, още с първия автобус за града, се измъкна с всичкия си багаж. Работниците от смяната учудено гледаха преобразеното му ли­це. Един от тях попита състрадателно какво се е случило, покани го да седне, но Гошо пренебрежително отмина и се настани на последната се­далка, далече от всички. Докато пътуваше, се опитваше да оправдае по­ведението си, като мислеше: „Онзи тип несправедливо ме смаза от бой. Да не съм аз виновен, че жена му е мръсница? Да се разправя с нея, какво иска от мене? Не съм я завлякъл насила в квартирата, сама дойде. Ако беше си вършил работата както трябва, нямаше да я завари при мене. Но той в себе си вина не търси, само в другите я вижда. Абе прост човек, селяндур. Какво можеш да очакваш от такъв?"   

           В селото повече не го видяха. Веднъж в училището стана дума за него:

           - Много странно! - казваше Донка. - Дори не спомена, че се кани да напуска. Изчезна и толкова. А беше толкова мил, културен, съвременен човек, нали? - потърси потвърждение на думите си от другите, но като не получи, добави: - Бих се омъжила за него, без да се замисля.

          - Съвременен ами, как ли не! - осъждаше го за пръв път Стефка. -Не благоволи едно довиждане поне да каже. Не съжалявай - не те за­служава! - обърна се към Донка тя. А на себе си тихо промълви: „Страхопъзльо! Натупаха го и подви опашка. Такъв мъж е хубаво да го гледаш от далече, но да разчиташ на него, не може. Не е като моят! - и погледна нежно към приведения над дневниците Стоян.

          Като научи за позора на Цеца, обзе я ужас само като си помисли, че това би могло да се случи и с нея. Беше се реванширала достойно на колежката си и благодареше на съдбата, че я пощади от подобно прежи­вяване. За пръв път от много време насам изпита благодарност към търпеливия си съпруг. Той беше запазил самообладание и достойнство дори тогава, когато единият ù крак вече беше затънал в блатото.

       В това време, почувствал, че в семейството на младите нещата вземат обрат, Божан пасеше спокойно стадото и свиреше с медения си кавал онази, неговата, любимата песен, дето го грабваше на крилата си и го отнасяше далече назад, в незабравимото детство. Сега и кризата му се струваше по-малко страшна, макар добре да знаеше, че няма да е никак лесно. Летеше мелодията над заслушаното поле, заплиташе се в клоните на трънливите круши дивачки в ливадата, разплиташе се и ос­вободена литваше отново волно напред, търсеща път към сърцата на хората.