Само на пет минути разстояние от нас е гората.
Почти не пропускам ден, да не изляза. Като тръгна нагоре и забравям за времето, грижите, и те като снежинки се стапят в задъханото ми дишане.
Сега е есен. Накапалите листа са застлали като килим асфалтирания път.
Срещам хора, с които се поздравяваме и се познаваме по физиономия, защото хората, които излизат, са почти едни и същи.
Винаги се усмихвам, и тогава и те ми се усмихват. Усмивката сближава хората.
Някои от тях излизат в уречено време, други, като мен, когато им е удобно.
Малко са тези, които като мен излизат сами. Аз и затова си нося една пръчка, да ми е другарче.
С нея си правя упражненията, а като се изкачвам, се подпирам на нея.
Тези, които са сами, всъщност не са сами, защото са със кучетата си.
Винаги се обръщам след тях със въздишка. Не искам, но мисля, че малко им завиждам.
Да имах и аз едно куче, да му говоря, да го водя с мен! Понякога си представям, че
пръчката ми е кученцето ми, и като видя, че наоколо няма хора, започва ...