Есента винаги напомня за себе си през август. Тя се крие в стръкчето трева, полюшвано от вятъра. В студената река. В жълтото на жълтото листо. В оня лек ветрец, който ни нашепва „можеше“ и „трябваше“. В онзи летен дъжд, от който ни полазват тръпки. И в оня летен ден, в който замълчахме. Есента винаги ни напомня за себе си през август. В дължината на панталона. В затворения ни прозорец. В посивелите коси на небесата. И в чорапите. В парата от чашата с какао. И оня тъжен поглед, който фотографите улавят в птиците в мига преди да си заминат. В тихите камъни, под които вече няма змии, защото и те се скриха – надълбоко, в земните недра. В тишината на природата. В пустошта на ливадите. В простора на Балкана, който сякаш иска да заплаче – ей, така от нищото. Защото лятото го няма. Защото баирите са пусти и зад храстчетата изчезнаха и гъбите. В кресливия глас на чайката, която казва сякаш „Чакайте! Къде изчезна топлината? Къде изчезна всичко и защо е толкоз тихо, празно?“. Есента винаги присти ...