Есента винаги напомня за себе си през август. Тя се крие в стръкчето трева, полюшвано от вятъра. В студената река. В жълтото на жълтото листо. В оня лек ветрец, който ни нашепва  „можеше“ и „трябваше“. В онзи летен дъжд, от който ни полазват тръпки. И в оня летен ден, в който замълчахме. Есента винаги ни напомня за себе си през август. В дължината на панталона. В затворения ни прозорец. В посивелите коси на небесата. И в чорапите. В парата от чашата с какао. И оня тъжен поглед, който фотографите улавят в птиците в мига преди да си заминат. В тихите камъни, под които вече няма змии, защото и те се скриха – надълбоко, в земните недра. В тишината на природата. В пустошта на ливадите. В простора на Балкана, който сякаш иска да заплаче – ей, така от нищото. Защото лятото го няма. Защото баирите са пусти и зад храстчетата изчезнаха и гъбите. В кресливия глас на чайката, която казва сякаш „Чакайте! Къде изчезна топлината? Къде изчезна всичко и защо е толкоз тихо, празно?“. Есента винаги пристига отнякъде в близост до север. Бърза със ситни стъпки, за да изгони лятото. И топлината, която толкоз ни сближаваше. Морето се разбесня пенливо. Бутилката от виното се търкулна празна на земята. И ние сякаш не разбрахме колко далеч остана времето, в което с отворени сърца обичахме. И как си тръгна лятото. С жълтеещи листа, увехнали цветя, топли цветове и нежното боричкане на леките вълнички…

Но… това е само едната картина.

И пролетта винаги напомня за себе си. Никога не ни оставя да се чувстваме премръзнали. Тя се крие във всеки топъл февруарски ден. Във фенерите на хората в градините, които сякаш ни напомнят за светулките от лятото. В слънчевата светлина и онзи слънчев лъч, който всеки ден блуждае под прозореца. Във всяко цвете вътре. Във всеки бръмбар, хлебарка, миризливка, скрита в стаята. В езерото, рибите, Балкана, където винаги на всички посоки е зелено. В нотите на пианото. И в зеленото и жълтото на листа на художника. В думите. И във ветреца. И във веселите морски вълнички на очите ти. И в топлината на прегръдката. В усмивката ти. В снимките от лятото. И в тениските, които носиш посред зима. И в онази чешмичка, от която тече жива вода. И в онази борова горичка, която сякаш ни приканва „Ела…“. Пролетта се крие и в пуха на котенцата. И в тяхното игриво „Мърр“. И в разпиления пъзел на масата на пролетна картина. И в картината на нашия живот, която кръстихме „От пролетта към лятото“. И в пръстите ти. И в усмивката на някой, който обожаваш. Докато радостта я има, пролетта е тук. В сърцата ни. В мастилото ми. Дори във всеки ранен звън на алармата. Във всеки наш изгрев и залез. В нас.

Дори през зимата…