.... и мрак ще облее земята, за да скрие страха в сърцата на тези, които ще бъдат изгубени в мрака завинаги...

* * *

Кристина отвори прозореца и седна на широкия му перваз. Свеж океански въздух нахлу в стаята и леко развя косите й. Нощния хлад я погали и тя настръхна, но й стана приятно от допира му. Имаше вкус на чистота.

Колко дребни, но неповторими неща има в живота, които могат да те накарат само да съжаляваш, че след няколко дни няма да ги има и ще бъдат изгубени като шепа монети.

Тя пое дълбоко въздух и с нескритa тъга въздъхна. Искаше да се наслади на всичко за краткото време, което оставаше до мига на катастрофата. И не само тя - всеки жител на обречената Земя го правеше. След първоначалния хаос от новината за неизбежната им гибел, хората бяха приели реалността и дружно чакаха, забравили за войни и разногласия. Най-накрая раси и религии се сляха, за да изживеят последните си дни в мир. Едно така късно дошло обединение, което ще бъде разкъсано съвсем скоро.

Колко жалко все пак - си каза Кристина. - Жалко за несбъднатите милиарди мечти, за онези несторени неща, които винаги са оставяни за утре... А утре просто няма да има никога повече за никого на този свят!

Нощното небе бе наситено с ярки звезди, които грееха тихо и смирено над къщата, построена на скала над океана преди толкова много време, че сякаш беше станала съвкупност от камъка и вълните неуморно се засилваха да я достигнат. За Кристина тази къща е всичко, спомените й биха били безцветни без нея и беше решила, че тук ще посрещне съдбата си, колкото и жестока да бъде тя.

Потърси с очи онази ставаща все по-ярка точка на небосклона. Все по-ярко огнена и все по-близко гореща.

- Кристина! - гласът на Дани я откъсна от хипнотичното въздействие на нощния прозорец, сякаш отворил се в небето. - Извинявай, май те стреснах?

- Не, просто се бях замислила и не те чух да влизаш. Не ти се спи ли?

- Легнах си, но самотната тишина ме подтиска и реших да се разходя. Видях те на прозореца - красива гледка, в която ми заприлича на ангел под звездите, поспрял се да послуша прибоя.

- Благодаря ти, Дани - тя се наведе и леко го целуна по устните. Той я погали по косите и седна до нея.

Може би така е трябвало да живеят винаги хората - помисли си Даниел, програмист в областния център по осигуряване, сега просто един от всички чакащи. - Ако винаги сме честни и откриващи красивото в живота, няма ли да е по-добре? Аз я видях в мекото сияние на лунната светлина и й го казах, тя го прие и ме целуна, така както го е повелило сърцето - без задръжки и подтиснати пориви. Това е, нищо повече от истинските чувства, оставени на свобода.

- Искам да не заспивам до края - Кристина изпъна ръка навън и луната я огря. - Никога преди не бях се замисляла колко скъпо ми е това деяние - как ръката ми се простира над вълните, сякаш е пътечка от лунен лъч, един, единствен лъч, който е път към невероятното... към живота!

- Късно е, за всичко е вече късно и не можем да поправим и най-малките си грешки, но аз лично се радвам, че макар и за кратко оцених онова, което съм пропуснал.

Кристина, моделиерка в дизайнерска фирма с многообещаваща кариера, повдигна бавно ръката си и посочи носещата се към тях огнена точка в небето.

- Става все по-близка - каза тя и примижа с едното око. Пръстът й сякаш се сля с идващата гибел, горчиво и осъдително сочейки я. - Страх ме е, Дани, толкова ме е страх!

Тя се извърна и заплака в прегръдките му. Той я притисна силно към себе си. Би заплакал, но вече нямаше сълзи за тази жестока реалност, даваща им само още няколко дни и няколко тежки нощи, в които да осъзнаят колко жалки и незначими са пред безбрежната неизвестност, която дори и сега не бяха опитали да опознаят малко повече. Просто имаха още няколко мига от лятото и това щеше да е всичко преди краят.

***

- Какво си намерил? - попита Марко прегърналия голям пакет Дани.

- Плодове, всякакъв вид, раздават ги в центъра от камиони. Искаш ли? - той седна до приятеля си от детството Марко, израснали заедно на тази улица и който до преди седмица живееше някъде на юг, но завърнал се да дочака свършека на света, както го бе нарекъл, тук - в родния си дом.

- Дай ми ябълка, тази червената - и служителя във фирма за превози, собственик на чисто нов камион, захапа плода с наслада.

Дани също извади ябълка за себе си от пакета, свежа и неповторимо вкусна, както отбеляза той дъвчейки.

- Малко ни остава - каза Марко с пълна уста, - колко са всъщност дните?

- Шест дни, но не съм слушал последните новини. Може Марс да е увеличил скоростта си. Как беше там - ако бъде уловен от гравитационните вълни на Земята, скоростта от тридесет и пет километра в секунда може и да се увеличи, така ще ни достигне малко по-рано от обявеното.

- Шест дни - тихо прошепна Марко и отпусна ръка на коляното си. - Бог е създал за толкова света. А след толкова ще бъде унищожен! Чу ли, че църквата все още ни призовава да се молим за спасение?

- За спасение - и от кой да дойде? - отхвърлящ всичко слушано с години, каза Дани. Той подхвърли огризката от ябълката към един мравуняк. Бръкна в пакета за друга и се замисли за всичко ставащо.

- Всъщност - поясни Марко, - спасение за душите ни.

Може ли някой или нещо да помогне на Земята, след като разбития от кометата Декард Марс се приближаваше безмилостно с всеки изминал ден? А дали всичко това не е беше божието наказание за потъналото в мрак човечество? Така както предричаха пророците на религията за края на света. Убийства от безделие; смазвани в кръв революции на онеправдани, поискали просто по-добър живот; последните войни за петрол, с цената на литри кръв; расови и етнически сблъсъци, религиозни кланета; губещи лицата си души, убивайки се всеки ден в покоя на наркотиците; отровена и безплодна почва, гниеща атмосфера - задъхваща се безсилно от отровите, изхвърляни ежедневно в нея; изгубило морал общество - нима не е прав Бог, ако е решил да заличи отново своето творение?

И какво ще помогне, ако накрая слепите прогледнат, не е ли само защото искат да преминат през брода и отново да си сложат черните превръзки на душите - казваха новите пророци.

Може би нарочно е пратена тази комета, открита от екипа на канадския астроном Декарт, сякаш изскочила от нищото на облака на Оорт сред дълбините на галактиката и с невероятна скорост навлязла в Слънчевата система, разбивайки се в Марс и разцепвайки го на две. Носена от енергията на тази никому неизвестна комета, по-голямата част от планетата полетя незнайно защо и как към Земята. Другата половинка изигра фантастичен карамбол с двата спътника - Фобос и Деймос, озарил нощното небе с невероятни и невиждани експлозии. Но нищо не можеше да се сравни с огнената колесница на диво препускащия към Земята Марс.

Учените в безсилието си можаха единствено безмилостно точно да определят часът, в който ще бъде достигната планетата на живота и че нищо не може да се направи за да се избегне. Ударът ще бъде унищожителен и ако все пак Земята издържи и не се взриви на парчета, тя ще бъде изместена чувствително от орбитата си завинаги. Но дори прескочила този трап, Земята ще бъде погубена не от друг, а от вечната си спътница - Луната, която повлечена от инерцията на прелетелият къс от Марс и привличащата я гравитация, ще се приближи на няколко километра от повърхността, надвисвайки като огромно око, или също ще се удари безмилостно, като с това ще разкъса плътта на Земята и двете ще се превърнат на хиляди отломки, обречени да се реят безпризорни в мрака.

Всичко това си припомни Дани, забравил за ябълката в ръката си. Огледа се и каза на глас:

- Поне ни дадоха прекрасно лято за край. Толкова хубаво време от години не бяхме имали. Който и да е решил да ни затрие - Бог, Сатана, съдба, природа или каквото и да е там, добре се е погрижил всичко да стане в най-хубавото време! Което е гадно по същество.

- Прав си, седим си на плажа, печем се и изведнъж - гръм и трясък! Но няма да е така до края, чух, че очакват последните дни да са различни от днес. Щяло да има промяна в състоянието на атмосферата. Някакви частици, вълни ли бяха, ще предизвестят идващия бог Марс - Марко се засмя, беше смел и никога не се бе плашил от каквото и да е на света, пък било то и краят му. - Аз затова и не броя дните, всичко ще е така, както ни е писано да бъде. Ето, виж ме, ходя си на риба, взех си безброй стекове бира и то безплатно, знаеш, и знам, че съм готов да се изправя срещу всяка опасност.

- Помниш ли, Марко, как само ти успя да влезнеш в онази Дяволска дупка в планината и се върна с трофей?

- Стар и ръждясал меч, който излезе, че бил на някакъв древен владетел. Голяма находка за учените в града, но баща ми не мислеше слизането в тази пещера за геройство и имах възможност да се убедя в това - той отново се засмя, споменът от безгрижното детство долетя ярък и крещящ. - А когато с теб отидохме до пасището и хукнахме през полето с общинските бикове? Как ни гонеха, а?

Двамата заразказваха един през друг още и още случки от миналото, смеейки се щастливо и безгрижно, също както тогава в годините, в които вярваха, че могат да постигнат всичко на света.

- Славни дни! - викна Дани и махна на Кристина, която ги бе чула и излезнала на вратата. Сега се приближаваше към тях. За Дани, тази жена бе най-красивата гледка в тези, осиротяващи един по един, последни земни дни.

- Току що казаха, че няколко совалки с подбрани екипажи са излетели и бързат да се отдалечат от траекторията на Земята. Носели материали за изграждане на някаква станция край една от луните на Юпитер, но забравих коя - каза тя и сложи ръка на рамото на Дани.

- Чудесна новина, поне ще има шанс да оцелеят няколко от нас, които да видят краят на света. Макар че, според мен, ще е за кратко. Къде ще се дянат като им свършат припасите?

- Да бяха отворили навреме някъде в космоса един ресторант и сега можеха спокойно да го нарекат "Ресторант "На края на вселената", също като в "Пътеводителя" - засмя се Марко, спомняйки си една от любимите му книги. Обикаляйки с камиона из цялата страна, бе имал време да я прочете десетки пъти. - Какво ли щеше да е дневното меню за гледащите?

- Едва ли ще им е до храна - каза Дани.

- Вижте там, ето там - Кристина им сочеше към плажа. - От сутринта са се събрали. Дошли са хора от цялата околност да се помолят, макар и да знаят, че е безсмислено. Един ми каза, че го правят за очистване на душите си. Не можели да посрещнат смъртта с омърсени души, а нашите били такива.

- Марко вярва, че те ще надживеят тленността ни - обади се Даниел и се замисли, дали всъщност приятелят му няма да се окаже прав. - Всичко е енергия, нали така?

- Искате ли да отидем? - предложи Марко и тримата тръгнаха към молещи се на брега на океана.

Облечени в бели дрехи, множеството сякаш бе размахваща криле бяла птица, искаща да отлети в простора.

Късно следобед се появи леден вятър и небето за секунди потъмня. Силен гръм последва първата разцепила хоризонта светкавица и тътенът му отекна в душите на хората. Не се забавиха и първите тежки капки дъжд, който разнасян от нахлуващия от всички посоки вятър, не спря да вали по цялата Земя цели пет дни.

***

Вълните се разбиваха с бясна скорост и ронеха скалите с непозната до този миг мощ. Изгубили цвета си, те отразяваха единствено тъмнината. Тежкият грохот не спираше, прииждайки вълна след вълна. След като леещия се дъжд бе спрял неочаквано, небето сякаш се спусна на една ръка разстояние, черно и непрогледно. Безмълвно смаза хоризонта и огромни масиви от облаци се носеха над океана, тежко раздирани от дълго отшумяващи гръмове. Светкавици проблясваха и едва осветяваха преклонилата се пред гибелта си Земя.

Кристина се бе отпуснала на дъсчения под и гледаше самотно догарящата свещ над камината. Пламъкът й танцуваше по лицата на Дани и Марко. Последното петно светлина трептеше, долавяйки поривите на подивелия и блъскащ стените вятър отвън. Заобиколено от мрак, това късче искра едва се удържаше да не угасне. За нея всичко бе свършило и просто чакаше.

От дни тъмното було на облаците бе скрило идващия Марс от очите на хората, но стрелките на часовниците неумолимо се местеха и го приближаваха към тях.

Тя погледна към стенният часовник, глухо отмерващ времето, което изтичаше и последните му зрънца се изтъркулваха към бездната, в която ще се изгуби онова крехко чудо - животът!

- Този живот - заговори Кристина със сух глас, продължавайки мислите си - толкова хубав, дарен с толкова много цветове, а оказал се толкова слаб и безпомощен. Така ми се иска да продължи и да направя неизпълненото в него.

Очите й се наляха с едри сълзи, една от тях се спусна - тежка и гореща.

- Ще ми липсва детския смях, който не успях да сътворя. Ще липсват онези думи, които не можах да кажа на нероденото си дете...

Даниел се приближи и поглеждайки към часовника изрече:

- Време е.

И това бе всичко, което искаше да каже за себе си - за своите недовършени дела, любими и пропуснати мигове през сезоните на живота.

Неизказаната благодарност към родителите. Изгубените дни на пролетта и цъфналите й цветове. Летните утрини на брега и слънчевият изгрев, застлал искряща пътека върху вълните, по която така и не мина. Есенните листа и отлитащите ята птици, подвикванията на рибарите от разминаващите се лодки, на които така и не намери време да се качи и да последва полета на птиците. Зимното небе, чисто и звездно, топлината на дома и умората на всяка нова година. Всичко това е изгубено вече, както се изгуби под пъстрата дъга на дните и младостта му, която толкова обичаше.

- Дани... дали ще има утре за душите ни? - каза шепнешком Кристина и две сълзи блеснаха на пламъка, самотно извиващ се в тъмнината - една изгубена надежда, която все по-слабо светеше и оставяше едва доловими следи по бледите лица на тези догарящи вече същества.

Той не отговори и посочи хоризонта, пропукал се в кървава светлина, като рана, зейнала с гладна паст към тях. Алени артерии се спускаха, набраздили тежкия мрак и от тях капеше кървяща огнена жар.

Марко се наведе бавно към трептящата свещ и леко духна, угасяйки пламъка. Тримата останаха в пурпурно искрящ полумрак, но само за миг и небето се разтвори и огънят на Марс се стовари върху Земята. Те посрещнаха мига хванали ръцете си и с широко отворени, жадни за още живот, очи.

И това бе краят на мечтите им, загубили цвета си след яркия сблъсък, останали завинаги потопени във вечен мрак.