Просто един Вторник

6 мая 2007 г., 16:55

Проза

927 0 1

2 мин за четене

Вторник. Ставам радостна и естествено готова за нови изживявания. Оправям се набързо и вместо да уча, сядам на компютъра. Чатя и виждам, че приятелите не са такива в действителност. Даже и най-добрата ти приятелка е такава... "безмозъчна крава", която те използва. Да, ясно. Нямам друга работа с нея. Казвам "край". Гладна съм... и аз не знам защо. Просто съм гладна. Ставам от компютъра и си взимам нещо за ядене? Ще напълнея... не.. няма. Оправям се за даскалото и тръгвам. Качвам се на тролей 6, която идва доста бързо. С къса пола съм и някакви идиоти ме заглеждат и подсвиркват, но мен това не ме касае. Слизам и чакам 83. За да стигна до даскалото, но го изпускам и седя да чакам другия. Докато аз най-спокойно си чакам, виждам жена, може би циганка, не знам. Подула се бе, с голяма синка на главата. Мръсна. И без обувки и чорапи. Ходеше боса. Аз я погледнах, но изведнъж погледите ни се срещнаха. Тя все едно ми казваше: "Ако ти беше на мое място, какво би направила?" Аз не издържах и отвърнах погледа. След няколко минути съзрях още един човек, който се отличаваше от другите... Беше висок, стар, на около 50-60 години. Не знам. Лицето му беше вдлъбнато - ужасно. Беше добре облечен, за разлика от циганката, и носеше обувки, които не бяха завързани. Аз станах от пейката и отидох по-напред. Той седна на моето място и започна да си връзва обувките. Говореше си сам нещо като: "Ей, най-накрая милите ми, новите ми, ще ви вържа..." Явно не беше наред с главния. Аз се учудих. До мен стоеше едно сладко момче (да не кажа красиво) и ми се усмихваше. Каза ми: "Ехеее... накъде отива светът..." Аз го погледнах и му отвърнах: "Когато си нямаш нищо, се радваш и на малкото което имаш." То ми се усмихна и се качи на неговия си рейс. В главата ми бързо започнаха да се сменят образите на 3-мата... колко несправедлив може да е животът. Човек, който на нищо не може да се радва, човек, способен и на малкото да се радва и човек, който на нищо не може да се радва, защото има всичко. А аз бях само наблюдател... нищо не можех да сторя. И може би в дъното на сърцето си, колкото и да ми беше жал за тези хора, щях да предпочета да бъда красивото момче, което не можеше да се радва на нищо, защото страхът да бъда другите двама, би ме надвил?

А вие, кой бихте искали да бъдете? Някъде... там... надълбоко в сърцето си...?

Просто един Вторник

Свързани произведения

Комментарии

Предложения