Не издържам вече. Трябва да изляза. Длъжен съм да го направя. Искам да отдам чест и да изкажа благодарност на партиите и правителствата на Република България за стореното. Вие не знаете колко им дължа. Вие нищо не знаете. Всяко правителство, всеки член на парламента през последните трийсет години е сътворил по нещо за мен. И дори днес да си разплета чорапите в знак на нещо значимо (в смисъл да ги закърпя), зная че те са съшити от тях. Като започнем от този, минем през онзи, стигнем до там, откъдето и този, и онзи не виждат отникъде нищо. Или пък – обратно, виждат всичко, за да го объркат астигматично до дебелоочното съвършенство на днешната демокрация. Каква разкошна дантела на плетката! Преди имахме кратки петилетки, сега станаха широки плетки. Налице е напредък.

     Обувам си чорапите за целта. Единият е пробит, другият – разплетен. Няма значение. Няма да ходя в джамия, та да се притеснявам. Никой няма да ми гледа чорапите. Нали са правителствено ушити. Единият от тях изглежда що-годе здрав. Едната му нишка е на МВР, другата на ДАНС, трета брънка е на военното разузнаване, четвъртата на контраразунаването, петата – на гранична полиция, а шестата е шесто районно. Втъкани са там конци на общински полиции, горски и пожарникарски полицейски служби, военна полиция и транспортните служби за сигурност. В съвкупност образуват Държавна сигурност – тази, уж закритата. Чорапът на държавата. Надупчен от държавността на мишоците. И от алчните коледи на властта. Ала здрав като вяра. Ти да видиш коледен чорап. Червен.

     За това отивам да благодаря. Сърце нося в поднос. Не просто чорап.

     Виж, с обувките е друго. Те се виждат без видеонаблюдение. И те са скъсани – като сърцето или като чорапите. Все ги залепвам, но последният път обущарят отказа да ги вземе. Каза, че не могат и да се шият. Трета подред подметка смених, според него вече отдолу не стават за нищо. А отгоре са съвсем зле. Революция има вътре в тия обуща, рекох си по ленински: отгоре не могат да се лепят, отдолу не искат да се шият. Най-добре е да се сменят с нови, а старите да се заличат.

     Нищо, ще отида по чехли. Демократично, по елински. Човек, като иска да изрази своята благодарност, няма значение как е обут. Пък и няма да ритам топка, дето се вика. Чехлите са израз на близост, по комшийски ще отида в правителствата и при партиите, да се знае, че ги чувствам близки и не се срамувам от вида си. По комшийски ще се отбия при тях. Казах ли го вече? Нищо.

     Гащите ми са в отлично състояние, но ми е неудобно да ви разказвам подробно за тях. Загащих ги до ханша, който при мен започва от гърдите надолу – хем да ми пазят кръста от настиване, хем да служат за потник, защото потник си нямам по шивашки причини. Вече пети ден чакам да ми се обадят от шивашкото ателие, за да ме уведомят какъв му е чак толкова проблемът на моя потник, та да не може да му се тури още една кръпка. Нищо му няма, зелен е, от войнишките ми години. Как сложиха плат навсякъде по панталона и сакото? Нямало място за кърпене. Айде бе, не на мене тия. Върху кърпеното ще кърпят. Както правителствата кърпят бюджета всяка година, така и аз. Да не съм нещо по-бетер от тях? Не, не съм. Затова ще кърпя. То и знамето над сградата на парламента е за кърпене, ама кой го кърпи? Никой. Защото нищо не значи, а само пази депутатите от настиване.

     Пооправих се, загладих косъма, сложих и малко спирт на бузите и брадата, та да изглеждам като бръснат и тръгнах.

     Забравих да се погледна в огледалото, ама аз винаги забравям това. Важното е как се чувствам, какво сърце нося, а не как изглеждам. Глупава е тая умотворка, че по дрехите посрещат.

     Влажно е навън, снощи е валяло. Така, с чехлите на улицата... малко неудобно е, ала няма как. Лошото е, че и дупките в чорапа се поизкривиха и разшириха: ако човек се загледа, може и да види, че не са закърпени. Обаче като си помисля – и с правителствата е така. Все ще има някоя пробойна в бюджета, ама те ще намерят начин да я запълнят с нещо, та да не изтича народната парà. А партиите ще успокоят народа, ще го мотивират да работи повече и да не алчнее много-много. Аз сега нямам нищо под ръка за запушване на чорапените дупки, но по принцип говоря, нали разбирате. Принципът е по-влажен. Исках да напиша, че е по-важен. От ръцете ми се изплъзна една буква и забравих да я залича. Влажен принцип има ли? Не. Но важен има.

     Джапам из локвите и мисля за думите, които да употребя в знак на благодарност и уважение към властта. Дойдоха ми на ум три-четири думи и един цял израз, но продължих да мисля, за да подбера най-доброто.

    Пристигнах. Посрещат ме хората, като да са ме чакали двайсет и шест, трийсет години, примерно. Казах ви, не е вярно, че по дрехите посрещат. Сложиха ме да легна, дадоха ми и нова риза, усмирителна, вързаха ме дружелюбво. И чехлите ми събуха, други потърсиха, по-хубави. Тук вратите са тапицирани, топло е, а къде е тук – не зная, защото ме посрещнаха по дрехите. Храната трябва да е редовна, допускам замаяно. Дойдох да благодаря, рекох, а те даже и дума не ми дават да кажа, по лицата им чета: „Знаят, знаят, друже, всичките правителства знаят, че си дошъл да им благодариш. Партиите – също. И те са ти благодарни, ето риза и подслон ти дават, доктори ще те обгрижват, катетър, слама, веф, а и си жив, тазобедренно здрав в тази непълна окръжност.”

     Просълзих се, ей. Окръжно ми стана. Непълно. Като на полуостров. Балкански полуостров. Европейски.

     И да им благодаря поисках. Дойде ми отвътре, казах го на висок глас... И после се наложи да го залича. Знаете ли как се заличават думи?

     С просълзяване от болка, ако се изречени.

     Или с бензин. И дим. Когато са написани.

    А мисли как се заличават?