Част 22
Кольо хвана през кръста Чарлолета и я хвърли нагоре после тръгна да се катери по свличащите се към него трупове. Бързо качи купчината и труса спря, когато очите спряха да светят. Какво се бе случило? Явно така се отърваваха от труповете. Но къде падаха?
- Какво беше това? – попита Чарлолета. – Ти ли го направи?
- Мисля, че да. – отговори Кольо. – Изглежда, че аз го направих.
Кольо беше върнал очите в боксерките си. Сега ги извади и се загледа в тях и каза:
- Трябва да внимаваме как ги ползваме, за малко да се затрием!
- Ти трябва да внимаваш, те са твоя отговорност! – тросна се момичето.
- Защо си такава? – поде сериозен разговор Кольо. – Защо все някой трябва да ти е длъжен? Аз не съм ти длъжен с нищо!
- А, не вие мъжете сте длъжни да ни спасявате, да ни издържате, на ни правите щастливи. – Чарлолета размаха показалец.
- И защо аз да съм ти длъжен на теб? – Кольо прибра очите на Съществата обратно в боксерките.
- Защото си мъж!
- Аз съм мъж, но съм длъжен да се прибера при моята жена, а ти се оправяй сама! – каза Кольо и тръгна да върви през купчините с трупове.
- Чакай бе отворко... – Чарлолета тръгна по него. – Ще престанеш ли да се държиш все едно си глътнал бастуна на дядо си?
- Ако ти почнеш да се държиш като нормално момиче! – отговори не спирайки да върви Кольо.
- Добре, само ме изчакай и кажи какво си намислил? – каза задъхано момичето. Той спря и, ѝ подаде ръка. Тя кимна загледана в косматите му гърди.
- Да твоето поколение са по обезкосмени! – каза Кольо забелязал къде гледа Чарлолета.
- Нали не си ме взел на сериозно, лигавех се одеве! – каза Момичето.
- Това няма значение, защото съм зает! – Кольо се ухили.
- Хайде сега кажи сериозно! – скръсти ръце Чарлолета. – Какво си намислил?
- Виж онзи хълм от трупове... – посочи Кольо. – Аз отивам там.
Той е най-високата точка, която виждам тогава мисля да опитам с очите пак.
- Да не стане същото? – попита недоверчиво Чарлолета, и пъхна пръст в устата си. Едната ѝ презрамка, се беше смъкнала.
- Надявам се, но в обратен ред! – ухили се Кольо, поглеждайки към тавана.
- Ох, дано се получи! – оправи смъкнатата си презрамка Чарлолета. – Вече умирам от глад и жажда. Скоро ще почна да ръфам от онзи там. Тя тръгна към хълма от трупове посочвайки едно огромно тяло, на починал изключително дебел господин, а Кольо се загледа в дупето ѝ, което се поклащаше секси пред него. После се усмихна и поклати глава...
Част 23
Когато изкачиха хълма от трупове, на Кольо му прималя от глад и жажда и седна. Чарлолета го погледна с въздишка и седна до него.
- От кога не си ял и пил вода? – попита тя.
- Не знам! – отговори Кольо. – Даже не знам от кога съм тук при труповете. В прозрачната стая бях на вода и хляб последната вечер.
- Аз бях в съзнание когато ме изхвърлиха преди, хм даже не знам преди колко време беше. – Чарлолета се загледа в тавана, който можеше да се пипне от мястото им. Усмихна се и се изправи. Вдигна ръце и го пипна. Поклати глава и се засмя.
Кольо я погледна, след което се изправи и докосна и той тавана. Смехът на двамата отекна в огромното помещение.
- Това е нашия шанс. – каза Кольо когато се успокоиха. Той бързо извади две очи от боксерките си и почна да си ги подхвърля. В тавана се отвори отвор и ги освети силна ярка светлина. Кольо хвана момичето за кръста и подхвърли вътре през отвора. После се набра за ръба и с много усилия успя да се качи горе. Веднага след това отвора се затвори. Попаднаха в огромно осветено помещение с ярка бяла светлина. От която в началото очите им се насълзиха. Но когато свикнаха забелязаха, че то представляваше нещо като склад. Имаше стекове с вода, огромни витрини с храни и напитки. В единия ъгъл имаше готварска печка и маса. Чарлолета директно се нахвърли на храната и водата. Кольо първо се огледа, но и той не чака дълго. Двамата се наядоха толкова добре, както бе бяха се хранили никога. Накрая си отвориха бутилка уиски и Чарлолета почна да я надига доста сериозно. Кольо и той пийна няколко глътки но после и каза:
- Трябва да внимаваме, че може да са в стаята и да чакат да се напием.
- Мислиш ли? – каза вече заваляща думите Чарлолета, след което глътна още една сериозна глътка и извика: - Не ми пукааааа... Елате ми повече.
Тя се изправи и размаха ръце в опит да се боксира с невидим противник. Кольо се засмя.
- Не се смей, и теб ще набия... – закани му се момичето, размахващо юмруци срещу него. Той отпи от уискито и каза:
- Чарлолета трябва опитаме отново! – той извади две от очите, а нейните светнаха под влияние на алкохола.
- Давай...
Част 24
Кольо подхвърли двете очи на едно от съществата, което бе убил и срещу него се показа дръжка на врата. След още миг се очерта и врата с цвета на помещението. Чарлолета почна да подскача от радост.
- Отвори я, отвори я... – каза пияното момиче. Кольо примижа за миг и протегна ръка. Дръжката изщрака зловещо, когато врата се отвори се чу ужасяващ скърцащ звук. Мрак! Студ! От отворената врата навлезе ужасен студ, а в помещението беше тъмно като в рог. Кольо погледна момичето, което веднага тръгна към отвора, но той я спря:
- Хей не бързай. – Чарлолета се спря и го погледна уплашено алкохола я караше да взима прибързани решения. Кольо освети със очите в ръката му, които още светеха както малки пламтящи огънчета. Той бавно тръгна напред, а Чарлолета се вкопчи в лявата му ръка и вървеше с него бавно. Въпреки светлината от огнените очи и от отворената врата в помещението нищо не се виждаше. Сякаш тъмнината поглъщаше всичко. Тогава двамата чуха изскърцването на вратата зад тях и после трясък от затварянето ѝ. Момичето подскочи още повече се скопчи в него, след, което прошепна зъзнейки от студ:
- Къде може да сме? – а от устата и издиша пара, която не можеха да видят.
- Не знам, но се чудя дали да не се върнем? – отговори Кольо, който почна да се оглежда притеснително, когато усети парата излизаща и от неговата уста. Мрака пред тях ставаше още по-тъмен, а студа в помещението още по леден. Кольо усещаше ледения под и пристъпваше на пръсти. Пред тях нещо огромно се размърда. Две огромни зелени очи светнаха в мрака.
- Кольоооо... – извика Чарлолета. Двамата побягнаха на обратно. Зеленоокото същество изтропа силно, може би с огромна опашка, която имаше. Тогава чуха нежен глас:
- И вие ли идвате да ме тормозите? -гласа сякаш се вряза в главата на Кольо. Но той видя, че Чарлолета е почувствала същото.
- Не! – спря и се обърна Кольо. - Ние бягаме от тези, които те тормозят.
- Ще ми помогнете ли? – попита нежния глас.
- Добре, но ти коя си? – Чарлолета също реши да се включи в разговора.
- Аз нямам определен пол... – поде нежния глас, след което гласа стана по-груб: - Аз мога да говоря и така. Но знам, че ще се изплашите. – съществото в мрачното помещение отново смени гласа си на по-нежен и женствен.
- А, ти какво си? – Кольо попита директно.
- Аз съм от расата „кло“! – отговори съществото, но разбра, че не го разбират и реши да поясни: - Вие сте хора, нали? – те кимнаха. – Хората сте от Земята или Чърт, както и казваме ние. Аз съм от Плутон, на който ние викаме „Началото“.
- „Началото“? – повтори Кольо. Той не видя но огромното същество кимна. – Едно момиче ми каза, че тук е „Края“! Къде сме всъщност?
- Още ли не сте разбрали? – гласът на съществото се преобрази на детски подигравателен. – Ние всички сме в космоса. Космоса е и „Края“, а Началото са живото-творящите планети.
- Не разбирам, аз докато бях в прозрачната стая бях над градове и местности в България, страна от Земята? – озадачи се Кольо, който скръсти ръце от студа в помещението.
- Защото ви ги проектират, за това. – отговори съществото със зелени очи.
- Ти си част от тях нали? – Кольо започна да отстъпва бавно, придърпвайки и Чарлолета към стената, където очакваше да е врата, през която минаха.
- Не, не съм! – каза съществото с възможно най-невинния глас, който някой беше чувал Кольо. Той обаче извади две очи и ги подхвърли, те пламнаха, а зад тях се освети очертанието на врата:
- Неее...почакайте... - кресна съществото. Но Кольо и Чарлолета преминах през вратата и я затвориха след себе си...
Следва...
© Костадин Койчев Все права защищены