Заклещена съм по средата на пясъчен часовник. Върху мен се стелят събития, които няма да се случат. Под мен зее бездна от спомени, които никога няма да се върнат. А при мен е тясно, толкова тясно, че не ми стига въздух. Всичко е толкова мъничко, че когато погледна нагоре и видя какво искам да се случи си казвам „как толкова много събития ще минат през такава малка пролука“.
Ето как става. В долната част на часовника се намират всички мои спомени. Но не само онези, от реални случки и събития, но и спомените ми за героите от моите игри, силно хиперболизираните ми спомени, когато съм на 5 и поради текущите „Досиета Х“ по телевизията съм убедена, че детската ми градина е похитена от извънземни. И те, както всички останали седят там и се пазят. Последният вид спомени са моите сънища. Там съм моторист, футболист, никога не съм съществувала, женя се за Арагрон от „Властелина на пръстените“ и тн и тн. Въпреки моментното ми състояние понякога забравям за границата между отделните спомени, в оне ...