Заклещена съм по средата на пясъчен часовник. Върху мен се стелят събития, които няма да се случат. Под мен зее бездна от спомени, които никога няма да се върнат. А при мен е тясно, толкова тясно, че не ми стига въздух. Всичко е толкова мъничко, че когато погледна нагоре и видя какво искам да се случи си казвам „как толкова много събития ще минат през такава малка пролука“.

Ето как става. В долната част на часовника се намират всички мои спомени. Но не само онези, от реални случки и събития, но и спомените ми за героите от моите игри, силно хиперболизираните ми спомени, когато съм на 5 и поради текущите „Досиета Х“ по телевизията съм убедена, че детската ми градина е похитена от извънземни. И те, както всички останали седят там и се пазят. Последният вид спомени са моите сънища. Там съм моторист, футболист, никога не съм съществувала, женя се за Арагрон от „Властелина на пръстените“ и тн и тн. Въпреки моментното ми състояние понякога забравям за границата между отделните спомени, в онези моменти преграда между минало и бъдеще няма. Тогава десет годишният майстор-писател лесно може да се превърне в 40-годишен литературен критик, който живее в спретната къща в центъра и говори какви профани са днешната младеж, а пък живеещата с тигри лесно може към трийстата си годишнина да е на корицата на някое лъскаво научнопопулярно списание.

Едно нещо е общо между всички истории и то затруднява тяхното изпълнение – от както се помня в игрите ми винаги съм била поне 30-годишна, била родена през 1965, примерно. А това силно затруднява сегашното ми заклещено положение, тъй като обективно в момента не мога да бъда на 50. И така една голяма поредица от зависимости, които биха могли да съществуват и без моята намеса изведнъж изчезват. Така фунията, в която съм затисната става още по тясна, мрачна, аз мога само да гледам как голяма част от представите ми за бъдещето просто минават покрай мен, без да ги усетя и отиват в купата с нереалистичните спомени. И от цялата тази вакханалия накрая пред мен остават съвсем малко възможност и вече не си спомням какво под мен ги ще ги накара да се случат. Не ми достига въздух, треперя, страх ме е. Но не ме е страх от бъдещето, не ме разбирайте погрешно. Страх ме е как всички очаквания и надежди на онази, 65-и набор никога няма да минат през фунията и никога няма да бъдат преживени. А това не ги ли прави неистини?