И тихо е навън. Само леки отенъци от гласове отекват покрай театъра. А вътре се случваше това.
Първа сцена, първи дубъл.
-Тихо е днес. Дори дъждовният ромон не се чува.
Тук следва мълчание с лека усмивка.
-Приличат на сълзи, тези дъждовни капки, нали?!
-Да. Сякаш преливат от нечии очи – промълви.
-Дали не са нейните?! Онези, уж все усмихнати очи.
-Не знам. Приличат ми.
-По какво приличат ти?
-Блестят. Сякаш са тъжни звезди.
-Прав си. Малки пъстри звезди.
А, защо привидно само са усмихнати, знаеш ли? ...