- Ох, тежат ми годините, тежат ми - заоплаква се един ден старият коларски път. -  Какъв бях на младини. Препускаха по мен конници, карети с изискани дами и господа, но после движението замря. Започнаха да скърцат по мен само тежки волски каруци, малки каручки с впрегнати магарета. Разбиха ме колелата и копитата и сега, ако завали дъжд, ставам почти непроходим. Но... нося историята с мен. Да. Историята. Защото по откритите в мен предмети човекът ще гради история.

- Че какво е останало толкова ценно в тебе - запита една пътечка, която лъкатушеше нагоре-надолу по склона край пътя и го слушаше внимателно.

- Е, не е кой знае какво. Я подкова, част от каруца, пирон или, абе, какво да ти изреждам? Всичко това е непонятно за тебе.

- Защото съм малка, невздрачна и глупава, нали? - каза обидено пътечката и замълча.

- Е, не се сърди. Аз съм стар и ще ти кажа думите на един голям български писател - ,,Пътека ли е - води нанякъде." - Запомни го.

- Слушах ви и да знаете какви чувства ме вълнуват сега. Аз бях много зает със себе си и като ви изслушах, съм вече спокоен. - обади се големият модерен асфалтиран път - Спокоен съм, че нося и аз история в себе си. Нищо, че сега шума от летящите коли, свистенето на гумите им и клаксоните, които не спират и денем и нощем, ме изморяват.

Пътечката пак любопитно попита:

- Ти пък каква история носиш? В такава риза са те сковали, даже сигурно не дишаш.

- Миличка, ако отчупят парченце от мен, хората след век ще знаят от какво са ме направили. Може би тогава пътищата ще са като писти, но човек винаги се интересува от историята.

- Е, благодаря на всички. Досега слушах, слушах и реших, че и аз съм живял достойно. - каза павираният път - И аз изчезвам постепенно, но знам, че паветата ми тежат на мястото си и че и те носят част от историята. Нали? Да вървим напред и да оставим всичко в ръцете на човека. А... историята се записва и на най-малкото камъче. Ние, ние сме пътища. Пътища сме.