- Ох, тежат ми годините, тежат ми - заоплаква се един ден старият коларски път. - Какъв бях на младини. Препускаха по мен конници, карети с изискани дами и господа, но после движението замря. Започнаха да скърцат по мен само тежки волски каруци, малки каручки с впрегнати магарета. Разбиха ме колелата и копитата и сега, ако завали дъжд, ставам почти непроходим. Но... нося историята с мен. Да. Историята. Защото по откритите в мен предмети човекът ще гради история.
- Че какво е останало толкова ценно в тебе - запита една пътечка, която лъкатушеше нагоре-надолу по склона край пътя и го слушаше внимателно.
- Е, не е кой знае какво. Я подкова, част от каруца, пирон или, абе, какво да ти изреждам? Всичко това е непонятно за тебе.
- Защото съм малка, невздрачна и глупава, нали? - каза обидено пътечката и замълча.
- Е, не се сърди. Аз съм стар и ще ти кажа думите на един голям български писател - ,,Пътека ли е - води нанякъде." - Запомни го.
- Слушах ви и да знаете какви чувства ме вълнуват сег ...