Ех, този път, този път. Той започва от... дома.
Още когато проходи малкото човече, тръгва по него и върви, върви цял живот. По своя път върви. По своя пътека - лична и обична - върви.
Водиш за ръка едва проходилото дете и още след първата крачка то изменя посоката. Тръгваш след него. По неговата пътека тръгваш. Видяло е жълто цветче в тревата - самотно, малко цветче и бърза към него. Ако го оставиш, ще го откъсне. С тревата ще го откъсне, но ти му говориш, че ако само го погали, цветчето ще стане по-хубаво, по-красиво. Детето го гали и тръгвате.
Ще ви кажа нещо. Ако още няколко пъти му кажете това, то ще пази цветята. Ще ги обикне и цял живот ще ги обича. Колко малко трябва, нали?
Пораснало е детето. Кара колело. Такова едно малко, с три колелца колело. Трябва да влезете в училищния двор с ограда и два входа. Парадният вход е за теб. А детето? То тръгва по своя път. Кара трудно, но бърза да мине през другия вход, осеян с препятствия и на далечно разстояние... Бърза. Бърза към теб. Пътищата ви пак се събират.
Детето бяга пред тебе. Връща се, тича и пак и пак... Ето жилищният блок. Пътеката към него е асфалтирана, чиста. Ти, разбира се, тръгваш по нея. А то, то избира друг път - едва забележима пътечка в затревената площ. Пак тича по нея. По своята пътека тича. Пак бърза. Бърза да стигне до теб. Двете пътеки се сливат.
Децата растат и ние с тях растем. Пътищата ни водят далеч по света. Цял живот ги вървим тези пътища, но те винаги стигат до този път - пътят към родния дом. Той ни чака. Ние се връщаме.
И жалко за този, който забрави пътя към дома. Жалко, много жалко, нали?
© Харита Колева Все права защищены