Радост

Луладжа беше циганка. С нетърпение тръгна за училище в първия учебен ден на първи клас. Беше хубаво и мило момиченце. Усмихваше се на всички, искаше да се запознае с всички. Но, към когото и да се приближи, всеки ѝ обръщаше гръб. По-късно, вече в класната стая много се натъжи, защото само тя остана сама на чина – никой не пожела да седне при нея. Още на следващия ден разбра причината - произходът и тъмния цвят на кожата ѝ отдръпваха децата. Добро и отзивчиво дете беше Луладжа. Всякак се стараеше да се хареса: ще изтича след някой, който си е забравил химикала да му го подаде, или ще отстъпи ред на павилиона със закуските, или ще вдигне падналата гумичка и я подаде на детенцето на което е, или ще услужи с молив на някой, който си го е забравил. В междучасията се приближаваше към групичката на момиченцата, те млъкваха и хукваха надалеч. Обичаше учението Луладжа, старателна и изпълнителна ученичка беше, но похвалите на госпожата не я радваха вече. Това, че другарчетата странят от нея беше голямата ѝ мъка. По-палавите момченца започнаха да ѝ се подиграват и я наричат Циганска лула. Стопи се желанието на момиченцето да има приятели в училище, а тъмните му красиви очи се напълниха с тъга. Нищо не правеше вече за да се сближи със съучениците си. В малките междучасия си седеше кротко на мястото и разглеждаше учебниците, а в голямото, излизаше на двора и сядаше на пейката под липовото дърво. „Защо е толкова лошо да съм циганка? – мислеше си Луладжа – Ами името ми, само ако знаеха какво означава...“

Липата не веднъж опита да утеши момиченцето с песента на шумолящите си листа, но то не я чуваше, потопено в огорчението си. Есента отмина, след нея и зимата. Дойде пролетта, а с края ѝ и вълненията за наближаващата ваканция. Нищо не се промени за Луладжа. Все така сядаше на пейката под липата, гледаше играещите деца и толкова много ѝ се искаше да участва. Насълзяваха се очичките ѝ от невъзможното желание, извръщаше главичка и докато не чуеше звънеца повече не поглеждаше към двора.  Всеки ден, старата липа улавяше мислите на тъжното детенце и когато разбра причината за мъката му, огънаха се клонките от състрадание и разказаха всичко на близките храсти. Потръпнаха коренчетата им от нерадостната история на момиченцето и бързо я изпратиха към сърцето на гората.

***

Няколко кестенови листа едновременно получиха тревожната вест за тъмнокожото момиченце, което е изгубило усмивката си и зашумяха. Големият шарен молив на папагалчето бързо се движеше по листа и записваше. После още веднъж и още веднъж същата новина от различни листа. „О – стресна се папагалчето – това е спешен случай!“ Разпери крила и литна към масичката сърце в градината, като не спираше да вика: Тревога, тревога, тревога... Феичките бързо се събраха и насядаха, а с тях и обитателите на вълшебната градина, защото... Защото това бяха изключително редки случаи, когато се налагаше спешно изпращане на Чудо. Всички искаха да разберат причината и да помогнат с каквото могат.

След прочетеното от папагалчето, някои триеха сълзите си, други обсъждаха с тревога чутото, трети въздишаха състрадателно и клатеха главички или трепкаха с крилца - според натурата си.

Короната на Фея Радост сякаш оживя. Розовите цветя, от които беше направена се усмихваха, покланяха и танцуваха. Трепна и короната на Фея Любов, а още, прелестно зелено цвете намигна весело от короната на Фея Прошка. Всички безпогрешно разбраха какво Чудо ще бъде изпратено – розово семенце Радост, с няколко червени прашинки  Любов и зелена капчица Прошка.

Много скоро, бялото гълъбче беше изпратено с пъстрото семенце в човчицата си, а то, Чудото, за да не забрави вълшебните пожелания на трите Феи, не спираше да си ги повтаря през целия път.

***

Луладжа бързичко си написа домашните, преговори стихотворението, което трябваше да учи наизуст и приготви раничката си за училище. Погледна през прозореца, беше слънчев майски ден. Не ѝ се стоеше сама у дома (всички бяха на работа), облече се и тръгна по-рано от обикновеното. Реши да се разходи и поседи в градинката до училище, докато стане време за влизане в час. Видя до една от пейките няколко врабчета, които се боричкаха за залъче хляб. Извади сандвича си, отчупи хапчица и започна да им подхвърля трошици. Толкова бе улисана в храненето на врабчетата, че изобщо не забеляза кацналия на близкото клонче снежнобял гълъб, който я наблюдаваше. „Ех, мислеше си той – ако всички дечица бяха толкова мили и грижовни към животните, светът щеше да е много по-добър.“ В този момент Луладжа погледна нагоре и го видя. „Ах, колко си красив!“ Гълъбчето размаха криле за да я поздрави, литна над нея, спусна се плавно и пусна семенцето върху главичката на тъмнокожото момиченце. Никак не се изплаши то, напротив, съжали, че е бил толкова близо, а не успя да го помилва. А семенцето... Семенцето се превърна в шарена капчица, попи и хукна към голямото, топло сърце на Луладжа. Поздрави го весело и му изпя думичките, прошепнати от Феите:

„Радвай се, радвай се чедо! Радвай се и не тъжи! Прости им, прости им, прости им – прошката ти ще ги промени! Обичай, обичай, обичай! Чудно вълшебство си ти!“

Отпусна се свитото сърчице на Луладжа, усмихна се и запя. Гласчето му се усилваше и усилваше, докато най-после момиченцето... Наклони главичка учудено, заслуша се, отвори широко очички и... първо те, очичките се усмихнаха и блеснаха от радостта, после цялото личице грейна. Разпери ръчички детенцето, погледна към небето и се завъртя щастливо от думичките на вълшебната песничка. Изведнъж разбра Луладжа какво трябва да стори. Метна раничката на гърба и забърза към училище. Влезе в празната класна стая. Почисти хубаво дъската, взе тебешир и занарежда старателно красиви букви.

Здравейте мили деца!

Аз много ви обичам всички и никак не ви се сърдя. Да, циганка съм. Ако не беше толкова тъмна кожата ми, може би щяхте да ме харесвате повече, но какво да се прави, така съм се родила, но съм чиста, защото се къпя всеки ден. Не ви се сърдя и за името, че ми се подигравате, защото не знаете какво означава.

Радвам се, че сме в един клас. Обичам ви! Всичко хубаво ви пожелавам през ваканцията!

Луладжа – Цвете на живота (на цигански).

Нарисува усмихнато личице, остави тебешира и отиде до последния чин, за да види, дали се вижда добре написаното. Усмихна се Луладжа. Седна на мястото си и зачака появата на децата. Не след дълго звънецът би. Вратата на класната стая се отвори и учениците започнаха да влизат. На всеки се усмихваше момиченцето, на всеки помахваше с ръчичка. Много се изненадаха децата на радостното ѝ личице, бяха свикнали да я виждат тъжна. После, всеки си седна на чина и всеки прочете написаното. Някои се засрамиха, други я погледнаха усмихнати. Трети, приближаваха към момиченцето, протягаха ръка и казваха „Здравей“. А сърчицето на Луладжа пееше ли пееше, толкова силно пееше, че го чуха сърцата на всички деца и запяха с него:

„Радвай се, радвай се чедо! Радвай се и не тъжи! Прости им, прости им, прости им – прошката ти ще ги промени! Обичай, обичай, обичай! Чудно вълшебство си ти!“

Какво стана после ли? Все хубави неща. Когато децата се сближиха с Луладжа, разбраха колко е добричка и забавна. А, как само разказваше приказки...! Приказки за нейния народ и непрестанното му пътуване по света. Приказки, които беше научила от дядо си – майстор, в плетенето на кошници. Дори организираха екскурзия с помощта на госпожата, до селото, в което живееше дядото на Луладжа. Семейството ги посрещна с много и различни лакомства. След почерпката, децата се събраха в двора зад къщата под сянката на огромния орех и насядаха около дядото. Показа им как се плетат кошници. Ех, чуден, паметен ден беше за децата. В късния следобед, всяко дете отнесе със себе си саморъчно изплетена малка кошничка и незабравим спомен за голямото, весело семейство на Луладжа.

Чудна история, нали деца!

„Радвай се, радвай се чедо! Радвай се и не тъжи! Прости им, прости им, прости им – прошката ти ще ги промени! Обичай, обичай, обичай! Чудно вълшебство си ти!“