Ако можеш да запазиш разсъдъка си, когато всички други около теб са го загубили и можеш да напишеш това, значи не всичко е загубено!
Надявам се!!!
Представи си, че имаш рана някъде по тялото, не можеш да установиш къде по-точно е, не можеш да я видиш и напипаш!
Представи си, че тази рана те боли и заплашва да се отвори.
Отваря се, когато я забравиш и вършиш кавото не трябва.
Навеждаш се, бориш или се смееш. Едва си понечил да направиш нещо и ето тя - раната, първо си спомняш за нея, а веднага след това започва да те боли. Сякаш ти казва: „Тук съм - не се изсилвай!".
Остават ти два пътя:
1. Или да се откажеш да живееш така и да вършиш онова, което не трябва;
2. Или пък да живееш така, че да избягваш да вършиш онова, което не трябва.
Ако избереш първия път - ако скачаш, викаш, смееш се, тичаш или се бориш - всичко ще свърши скоро.
Когато раната стане по-голяма, отколкото можеш да издържиш, тя ще те превърне в нещо, което трябва да бъде погребано, а дори може и да се мине без тази формалн ...