РАВЕНСТВОТО   

   Дойде Балканската, Съюзническата  Първата световна. То не бяха войни, то бе чудо. Бях на възраст и ме взеха запас във вътрешността на страната. Пазехме банки, пленници и какво ли не.  Оставил бях на село жена и с три деца. Когато охранявахме пленниците, общувах с един сръбски войник. Младо момче, а начетено. Тогава чух за социалистическата идея, не трябвало да има войни, всички сме били братя.  Това, което се произвеждало, трябвало по равно да се разпределя. Да се осъществил единен свят без граници с девиз   „Братство – равенство. Думите му намериха  почва в моята отрудена душа. Въобще се бях отракал.

    Излезе ми прякора „равенството”. След войната, като се върнах, цялото село го знаеше. На всяка манджа ставах мерудия. Защитавах всички неоправдани и все повтарях, че тук ще стане като в Русия, властта ще бъде на бедните.

   В селото ни дойде млад учител,  който беше с моето верую. Скоро се сближихме и създадохме първата социалистическа група в селото. В резултат от което при всички избори бях прибиран като неблагонадежден в кметската изба за акъл.

   Една сутрин бях в селското кафене, когато влезе селският богаташ и се захвали какво е ял сутринта. До него се запротяга Гашко бирника, изял половин кило свински ребърца. Това беше шишкаво човече, има-няма на ръст един и шейсет, колкото дебел, толкова широк. Всички бяхме с потури, само той с купени от града панталони, държащи се на тиранти, заради тези панталони му викахме така. Погледът ми спря на сиромаха Таско, който преглъщаше чешмяната вода, нямаше пари за кафе. На мен ми кипна и скочих:

- Какво сте се захвалили кой какво е ял, питай те този сиромах дали е изял купа просена каша. Ей за това ще дойде комунизмът.

  Още същия ден бях извикан от кмета. Предупреди ме, ако продължа така, ще ме прати в затвора, бунел съм селяните.

   Една случайност ми помогна да стана богат. В един дъждовен ден, когато пасях овцете, се бях сгушил под ямурлука, далеч от големи дървета падна гръм и разсече на две столетен орех. Голямо беше учудването. Край дънера се бяха изсипали торба с жълтици.

Някой ги беше скрил там и те бяха привлекли гърма.

    Накупих  ниви, овце, завъртях търговия и скоро се махнах от селото. Заживях под един връх в новопостроената ми къща. Разстоянието до селото беше на час, но бедните го вземаха по няколко пъти на седмица. Давах им пари на заем и ги хранех на корем. Хранех и шумкарите. Скоро дойде девети септември.

     Радостта ми беше голяма и хукнах към селото да се порадвам. По пътя настигнах групичка с червени ленти, между тях Гашко със съселяни и служители от общината. Хванах Гашко за ръкава:

- Кой ти даде това червенко на тебе - изеднико.

- Сиромасите, Бай Иване.

- Кой е този сиромах. Какво стана, стари фашисти, нови комунисти.    

  Извикаха ме в кметството, сега там се беше настанил представител на новата власт. Едно от шумкарчетата, което хранех.

- Зная, че ти си прогресивен човек, беше наш помагач, властта е наша. Трябва да я браним, за такива думи се отива в затвора. Как ще сравняваш  фашисти с комунисти.  Наш човек, прощаваме ти! 

   Скоро стана колективизацията. Събраха овцете, конете, катърите и земите. Аз се бях изхитрил, смених си двата коня за магарета, а овцете за кози. Тях не ги искаха за членове на текезесето, били инат животни. Не можело с тях да се строи новия строй.

    Отидох в селото и си направих майтап, че всичко е общо, кога ще прибират и жените за общо ползване. Казах, че моята бабичка е стара, а аз като член кооператор ще използвам някоя по-млада.

За тези думи лежа вече пет години. Защо не дойде равенството навън, а беше дошло само в затвора...