Нощта бавно напредваше. Той стоеше сам в дома си и мислеше за нея. От последната им среща бяха минали само два дни, но бавният полет на часовете превръщаха времевата нишка още дълга и сякаш бяха изминали години оттогава. Погледна през прозореца и видя натрупалия сняг. „Какво ли прави тя сега?” -помисли си е продължи да гледа снега, осветяван от уличните лампи в бледожълта светлина. Спомни си много ясно деня, в който я бе срещнал – времето беше хубаво, слънцето леко припичаше и блестеше по прясно падналия пухкав сняг. Беше късният следобед. На път за работа той мина през градската градина, за да се полюбува на прекрасния пейзаж, върху който самата природа беше спестила повече от цветовете си, но за сметка на това бялото и черното бяха основни. Той погледна часовника си и разбра, че закъснява и забърза крачка. Но по пътя го спря една очарователна млада дама и го попита колко е часа. Когато я погледна, остана безмълвен. Беше толкова красива. Тъмната права коса се спускаше по раменета и на вълни, бялото и лице имаше хубави черти, очите и светлозелени, проблясваха на догарящото слънце. Палтото й беше от светлосива материя и беше в тон с околността...

И сега я нямаше. Кратката среща беше оставила у него незаличим спомен. Зимният ден ще остане завинаги в съзнанието му със своята белота и нейната красота. Замисли се и върху това – как може едно нещо, траещо само няколко минути, може така да засегне сърцето му и да предизвиква всякакви вълнения на душата. И разбра, че така е устроена човешката същност, изградена от обществени, психологични и биологични закономерности. Разбира се обществените имат превес над другите две, но и трите взаимно се допълват. Мислеше и за това как спомените идват неканени, а провокирани. Било от самотен облак в небето, снежната покривка в гората, проливен летен дъжд, или дори от картина, защото и в нея, както природата е вложила своята идея, художника е изразил чувствата си с помощта на четката. Как един елемент, един прост фрагмент може да призове у съзнанието спомени, спомени всякакви – желани и нежелани. Разбра също така, че и колкото и да сложни и трудноразгадаеми житейските тайни, все пак има път към тях. Защото тези тайни се поставят от хората, от тяхното съзнание и начин на мислене, и възприемане на околния свят. А този свят – той е като един аквариум пълен със солена вода и сладководни риби. Сив и тъжен е понякога, водещ единствено до разруха на ценности, възприети или не. Но знаеше, че не винаги е така. Светлината също не е загинала и красотата на живота се крие именно в такива моменти, подобни на този, които бе преживял. Срещата...

Той погледна часовника си и видя как стрелките бавно наближаваха към петия час. Да, той бе прекарал цялата нощ в мисли, седнал до масата с чаша, вече изстинал, чай. Ароматът му на мента отдавна се бе изпарил. В студената течност той потопи малка лъжичка и се загледа в бавните, равномерни кръгове. Малки и тихи те изчезнаха и остана само спомена за тях, както бе останал и спомена за нея... толкова красива.

В онзи приятен ден, запленен от обаянието й, той си каза името... ей така, без да има някаква причина. Просто го каза. Тя нежно се усмихна и усмивката й я направи още по прекрасна. И се представи също. Двама си стиснаха ръцете и си пожелаха приятна вечер.

Той й се представи, тя му се представи...

Един съвършен разговор.