Връщах се... Усмихната, безгрижна, заредена. Връщах се в България.
Хубаво ми беше в Гърция. Бели плажове, чисто море, хубава кухня... Пълен релакс. Чак не ми се прибираше. Шофирах и си тананиках някаква глупава песничка. Свърнах от главния път по табелата. Защо? Знам ли? Щеше ми се да се разходя още малко. На свобода, преди да се прибера в бетонното чудовище и да подхвана живота в познатия ритъм.
Вятърът разклащаше клоните мързеливо, едва-едва. Рошеше ги ласкаво, без да бърза. А те приглушено му отговаряха, свирейки на зелени листа.
Зяпах с глупава усмивка и благодарях на ум, че съм жива и здрава и мога да се насладя на тази проста радост.
Спрях пред магазина, пред хоремага, както му казват, да си купя минерална вода и цигари. Оглеждах се. Пак с усмивка, наблюдавах селския живот. От другата страна на столче стоеше жена. Много стара. Тя ми се усмихна, а аз само това чаках. Взех бисквити и кафе и - право при нея, в двора.
Баба Деса... Паднах като чух своето име. Още веднъж бях поразена, като се изправи да сложи кафето. Вървеше изправено, гордо... Стара жена, а толкова сила в нея. Под лозата в двора започнах да питам ту с думи, ту с очи. А тя бавно редеше:
- На колко години си, бабо Деса?
- На 81... Дълго живях, но имам още какво да видя.
- Каква е тайната?
- Няма тайна, моето момиче. Има страст, има желание, има сила, има и цел... Ако притежаваш всичко това, пътят ще е дълъг.
Притесних се. Гледах в живите очи и се чудех дали всяка селска жена може да говори по този начин. Деса се разсмя:
- Знаеш ли какво значи името ти?
- Кръстена съм на царицата - отговорих
- Ааааааа, на Севастократица... Велика жена! И аз съм кръстена на нея. Тази, която търси слава...
- Намери ли я?
- Разбрах, че не това е моят път...
- А какъв е пътят ти?
- Да се науча да бъда човек... Добър човек. Мисля, че успях до някъде.
Огледах се в дворчето. Чисто, наредено... С цветя. Разлели цветовете си под лъчите на слънцето. Миришеше на топлина, на прясна пръст, на живот. Почти се унесох в света на затвореното си щастие.
- Не бива така! - резливия глас ме отрезви. - Не бива да пазиш радостта само за себе си, горчилката също.
- Тук ли си родена? - стори ми се глупав въпроса.
- В Солун, миличка.
- Гъркиня?
- Не, българка, до край в кръвта си. Ти на царица си кръстена, а историята си не знаеш...
- Знам... - отвърнах, - но Солун одавна не е български.
- Да... - умълча се, наведе глава. - Мъчно ми е за България...
- Защо? Нали европейци ставаме. Виж, граници няма, инвестиции ще има, работни места много...
- Мълчи! Много си млада още, не си се научила да обичаш.
- А-а-а, не съм съгласна! Имам двама сина, мъж, майка, баща... Как да не обичам? Душата си давам за тях.
- Душа на думи всеки дава...
- Защо говориш така? - обидих се...
- Имам трима сина...
- Браво! Дала си деца на България.
- България? Глупости! България беше... Царете ни ровят земята от ярост и кървави сълзи ронят за поруганата България...
- Брей-й-й, голяма националистка си - започнах да се смея.
За мой срам Деса се усмихна снисходително.
- Много си млада още, Десислава... - тръгна да става.
- Чакай! - скокнах. - Извинявай! Разкажи ми! Покажи ми пътя си!
- Знаеш ли историята? - започна по-меко.
- Знам. Цар по цар, година, след година - хоби ми е.
Пак се усмихна... Ей така, сякаш на глупаво, малко дете се усмихва. Зазяпах се в туфите с божура, че да си скрия част от срама.
- Продадоха я, Десислава... Къс по къс, договор, след договор, продаваха и обезкървяваха страната ни. Затова избягахме от Солун... Българите се гърчееха.
- Е, че Солун одавна не е наш...
- Пазеше духа, момиче! Сега дух няма. Нали ви гледам младите. Работите, скитате, пари печелите... За какво?
- Парите управляват нашето време...
- Глупости! Никой не ги е занесъл от другата страна.
- Вярваш ли в Бог? - изтърсих.
- Вярвам във висшия разум, този, който ти наричаш Бог.
- Е, в църква не влизаш ли?
- Защо се радваш на слънцето и раззеленените дървета?
- Защото се чувствам жива.
- Чувстваш ли се така под изрисувания купол на църквата?
- Нали това е Божия храм?!
- Храм, измислен от хора... От алчните им сърца, за да стават все по-богати... За злато, моето дете... Нали четеш?! Та църквата притежава най-големите богатства... Бог е с нас на тази маса... Чува теб и мен... Не онези, които служат литургии от негово име в храма.
Изтъпях... Баба Деса се смееше. Mного те обърках, май. Казах ти... Млада си още... Като поживееш, ако си умна, ще разбереш.
- Страх ли те е от смъртта?
- Смъртта е раждане в другия живот, Деси. Духът ти се прелива като вода... От чаша в чаша, от тяло в тяло...
- Странно виждане имаш... - бях изумена и потресена.
- Вгледай се в новородено и ще разбереш... То се събужда с писък или с усмивка... Новороденото на дни... Това са спомените от другия свят.
Замислих се. Спомних си първите дни на двамата си сина. Имаше нещо такова.
- Не е доказано! - заинатих се.
- Доказателството е от другата страна. Но когато помниш, не можеш да говориш, а когато проговориш, вече не помниш... Висшият го е измислил...
- Защо така?
- Който помни има друга мисия... Той е учител. Ако помниш, няма да учиш и няма да поправиш грешките от миналото си.
- Странна жена си - казах. - Учудваш ме. Постигна ли мечтата си?
- Никой не го е направил.
- Как така? - започнах да се смея.
- Когато постигнеш целта си, когато осъществиш мечтата си се появява нова цел, нова мечта, нали така?! Затова човека е най-висшето същество в природата. Умее да развива и усъвършенства духа и материята. Ако няма мечта, няма повече работа на Земята... Ти за какво мечтаеш?
- За бяла къща сред маслинова горичка, някъде по брега на Средиземно море...
- Ха, ха, млада си още, ей! Млада и зелена! Дай една цигара!
- Ама ти пушиш ли?
- Нищо човешко не ми е чуждо.
- Имаш страхотни разсъждения! Притежаваш и обаянието на ритор. Що не вземеш да влезеш в политиката?
- Защото съм човек.
- Че те, хора ни управляват...
Така е. Затова те карат скъпи коли с народни пари. Само извисеният духом човек може да бъде истински водач. Такъв, който не се поддава на съблазън. Този, който има страх само от Бога.
- А ти не си такава, така ли?
- Аз съм Десислава - смее се. - Търся слава...
- Май криеш нещо.
- Ами! Глупости! Ти си млада, говориш за пари, работни места, инвестиции... И аз бях така, в друго време... После вразумях. Когато синовете ми станаха млади. Когато в техните очи видях огъня, който аз самата носех в себе си. Стремежа им към самодоказване и придобиване. Тогава разбрах колко съм била наивна и глупава.
- Сега кое е най-важното за теб?
- Здравето и живота им, на тях и на внуците. Искам да се порадват на живота и да стигнат до края на пътя.
- Опа! Не разбрах нещо...
- Какво не разбра?
- Ами нали краят е предрешен от съдбата?
- Така е, но ти избираш кога да спреш... Винаги, следвайки съдбата си, имаш избор.
- Е, как така?
- Човек сам се програмира. С лоши мисли не си за този свят.
- Е, хайде сега! Нали Господ прибира първо тези, които най-много обича?
- Глупости! С това се утешаваме, защото не разбираме вселената. Само човека решава. Всичко е тук!- сочи главата. - Млада си още. Тръгвай сега!
- Ама аз искам да те питам още...
- Отивай си при децата! Пак ще дойдеш с тях и ще останеш... Тогава всичко ще ти кажа.
Тръгнах си бавно. Целунах я. Не знам защо. Нещо ме жегна и ме накара да изпитам обич към нея. Даде ми череши за децата и корен от лян. От Солун.
Карах колата мълчалива и умислена. Знаех, че ще се върна. А зеленото на полята бягаше по прозореца...
© Деси Мандраджиева Все права защищены