Въпросният инквизитор, Валерий, се оказа дребен мъж на средна възраст. Сиво на цвят лице, сива коса, сиви очи. Човек би казал, че целият е Сив и че се е родил да бъде Инквизитор. Те, инквизиторите, винаги имат сива аура. Все едно някакъв сив чаршаф се спуска над предходната им аура – Светла или Тъмна – и ги маскира от околните. Но не напълно. Валерий, каквото и да правеше, не можеше да скрие от мен факта, че някога, преди да стане част от редиците на Сивите, е бил Светъл. Което обясняваше отношението му към младия Тъмен маг. Въпреки че по начало Сивите трябва да са неутрални. Но никой не е идеален.

- Универсален маг? – попита той кратко, след като се ръкувахме. 

Аз кимнах – моята аура също не може да се скрие, поне не от него. 

- Не се срещат често – заключи той с почти научен интерес. 

Започвах да си мисля, че една част от него иска да ми направи дисекция.

За разлика от неговата, моята аура е ту Тъмна, ту Светла – постоянно се мени. Общата картинка напомня по-скоро на символа ин-ян – Светло с тъмна точица или Тъмно със светла точица. Никога чиста сила, винаги нещо по-сложно. Такива са били първите Различни на света. Когато още е имало мамути и саблезъби тигри. А Светлината и Мракът са зависели от силата на огъня и колко дърва хвърлиш в него. Тогава е било по-лесно. Не е имало политика, проблеми. Просто избираш страна според ситуацията. Пък и Различните са били твърде малко. После, когато станали повече, вече се наложило разделението – на Светлина и Мрак, добро и зло. Истината е, че всичко е относително, но това е много трудно за обяснение в момента. То се знае само от ръководствата на Патрулите. За редовите Различни светът си остава черно-бял. Като стар филм. 

Всъщност вече се раждат много малко Универсални магове. Защото много малко неинициирани Различни могат да разберат, че Светлината и Мракът не са просто двете страни на една и съща монета, те се смесват и размазват и накрая неизбежно посивяват. Много Универсални ги карали да изберат страна в началото – или, или. Днес не е така – но пък ни задължават да работим за Патрулите. Като живото доказателство, че баланс между Светлината и Мрака може да съществува. В един и същ Различен. Истината е, че Универсалният маг е много по-близо до хората, отколкото другите Различни. Нас Сумракът ни осакатява по-малко – дори и да станем на хиляда години, все още можем да изпитваме човешки емоции. И да разбираме хората, донякъде. 

Въпреки привидния баланс, всеки Универсален маг си има предпочитания. Аз, например, предпочитах да работя за делото на Светлината, стига това да не нарушава ничии интереси и да не ме забъркват в интриги. Обичам да правя добро. За разлика от редовите Светли обаче, аз не мога да правя добро на всеки и когато ми скимне. Например, не бих седнала да правя добро на случаен човек в метрото, защото знам, че няма да го оцени, пък и няма да има дълготраен ефект. Когато знам, че може да има полза от мен – с удоволствие го правя. По същия начин и с Мрака – ако има някой, който си го е заслужил, защо да стигаме до реморализация? Той и без това е отдавна загазил. По-добре да бъде наказан. 

Такава е истината за Универсалните. Но този Светъл инквизитор не можеше и никога нямаше да може да я разбере. Инквизиторите не ме обичат по принцип. Може би заради факта, че не можаха да ме осъдят на оня Трибунал (нито първия, нито на втория), или заради това, че като Универсален маг Висше равнище трябваше да мина основен курс на обучение в Прага. Каквато и да е причината, нито един страж на Договора в сива мантия не ме обича. Виталий не правеше изключение. Впрочем, беше дошъл цивилен. Без разните му там мантии и дрънкулки, и други подобни.

- Къде е нарушителят на Договора? – попита ме той, напълно игнорирайки протегнатата за поздрав ръка на Глухарьов. Моят колега се повъртя нервно и я прибра до тялото си. 

Ако за Различните хората са стадо, което трябва да бъде пазено, в най-добрия случай, то за Сивите те са бреме. Или вещи. Със сигурност не и чувстващи и мислещи същества, които заслужават уважение. Не че Валерий беше някакъв изрод, едва ли. Можех да преценя възрастта му приблизително – въпреки, че беше Първо равнище, службата за Инквизицията дава определени правомощия и защити. Той беше на няколко стотин години – поне на двеста. А по онова време дори самите хора не са гледали на себеподобните си много ласкаво – особено на онези от по-низшите класи. Така че логично е един Различен от онова време да се смята за по-висша раса. Липсата на еволюция в мнението или поне на елементарно лицемерие обаче вече беше проява на лош вкус и тотална липса на възпитание. Именно на възпитание, а не на политкоректност.

- Това е моят колега, майорът от юстицията Сергей Глухарьов – натъртих аз на думата „колега“. 

Валерий беше принуден да стисне ръката на Глухарьов и да измърмори дежурен поздрав. Ето така е по-добре. 

И двамата с моя партньор все още носехме униформите – то нямаше и с какво друго да се облечем – и бяхме прекарали последните два часа в игра на шах. Глухарьов се оказа доста коварен противник, но аз не му бях останала длъжна. Инквизиторът дойде пет часа след като му беше подаден сигналът и по този параграф и двамата му бяхме бесни. Вярно, че времето е относително понятие, ама чак толкова? Все пак аз съм с по-висш ранг, не е редно такова неуважение. 

Валерий игнорира мрачните ни погледи и попита делово:

- Къде е нарушителят?

Той нямаше нужда от пропуски – сивата му аура беше по-добър пропуск от всичко друго. 

- В стаята за разпити, на последния етаж. 
- Да вървим – кимна той и тръгна пред нас, все едно знаеше къде отива. 

С Глухарьов се спогледахме и го последвахме. Все пак се наложи вратата да отворя аз – тъй като аз бях наложила ограничителното заклинание. При вида ни, Коля се сви на стола, на кълбо, обгърнал коленете си с ръце. Погледна ме ужасено, после погледна към Инквизитора. 

- Това е Валерий от Инквизицията, той ще те задържи – обясних аз след като се настанихме на столовете в стаята. 

Коля потрепери.

- Валерий Михайлович, инквизитор, маг Първи ранг – представи се официално гостът. – Преди да тръгнем, искам да ми кажеш всичко, което знаеш.

Настръхнах – в гласа му звучеше нескрита заплаха – нещо повече, ако момчето не си отвореше устата в близките пет секунди, Инквизиторът май имаше някакво заклинание под ръка. Не можех да кажа със сигурност, защото нямах право да сондирам аурата му без позволение. Коля поклати глава и се сви на стола. 

- Аз вече всичко казах – отговори той много тихо и погледна уплашено към Глухарьов.

Моят колега-човек също усещаше, че нещо не е наред, но не се знаеше какво точно се е объркало. 

- Говори, изчадие на Мрака, или.... – просъска Инквизиторът и вдигна ръка.

Преди да успея да се усетя, той запрати по момчето някакво заклинание. 

- Какво се случи вчера? – попита с гробовен глас Валерий като натъртваше на всяка дума. 

Момчето само поклати безпомощно глава. После лицето му се изкриви от болка. Изгледах кръвнишки Валерий и процедих:

- Свалете веднага заклинанието, Инквизиторе! – Валерий не реагира, затова повторих.
- Това е стандартна процедура – отговори той с равен тон, все едно говореше за времето. – Няма да го боли, ако си каже всичко – допълни той и погледна строго момчето.

То вече се тресеше напред-назад на стола, по челото му беше избила студена пот и плачеше. 

- Истинофил е забранен за прилагане на магове под 50 години – отговорих аз ледено. – Свалете заклинанието веднага! – и в случай, че не беше разбрал, вдигнах ръка, за да го сваля аз. 

Глухарьов гледаше ту мен, ту инквизитора, ту момчето, което вече виеше от болка. 

- Действайте Валерий! – креснах аз. – Нарушавате поправка на Договора 875, букви от а до е! СВАЛЕТЕ ЗАКЛИНАНИЕТО ВЕДНАГА! 

Инквизиторът ме погледна с омраза, после махна с ръка. Николай се строполи на земята. Глухарьов се спусна към него, а ние с Инквизитора се втренчихме един в друг. 

- Ако още веднъж се опитате да въздействате на момчето по подобен начин, ще... – просъсках аз, но Валерий ме прекъсна:
- Момчето вече не е във вашата власт, Универсална. В Инквизицията важат други правила.

Погледнах към Глухарьов – момчето се беше отпуснало тежко на рамото му – от носа му течеше кръв, а то трепереше като в треска.

- Това ли са ви правилата? – исках да викам, но зададох въпроса съвсем тихо и кимнах към нашия измъчен арестант. – Напуснете веднага стаята за разпити и чакайте отвън!

Валерий не реагира, затова креснах в лицето му: 

- Говоря Ви като старша по ранг, НАПУСНЕТЕ ВЕДНАГА!

Инквизиторът сви рамене и ни остави с полумъртвото от болка дете. Коленичих до Глухарьов, той го беше прегърнал, за да го държи полуседнало-полулегнало положение.

- Как е той? – попитах аз партньора си. 

Глухарьов поклати глава и ме погледна мрачно. 

- Както виждаш – изплю думата той. – Полужив след вашите игрички. 
- Направих каквото можах, сам видя – мрачно отговорих аз и сложих ръка на рамото на Коля. 

Той отвори очи при докосването и ако имаше сили, би се скрил зад гърба на Глухарьов, но нямаше.

- Съжалявам - промърморих аз, – не трябваше да става така. 

Сложих ръка на челото му. Така, да отнемем болката, да влеем мъничко Сила. Добре. След две минути Коля се изправи на собствените се крака, вярно малко несигурно, но все пак успя сам да се добере до масата и стола. Целият трепереше, от ужас. И нищо чудно – това заклинание е жестоко и болезнено. Как му беше хрумнало на онзи идиот да го налага на дете?!

- Моля Ви - обърна се жално той към нас, – не ме оставяйте с него! 
- Съжалявам, Коля – поклатих глава аз и видях сълзите в очите му. – Не мога. Той ще отговаря за теб. Но ти не се тревожи, ще се погрижа да не те нарани повече – усмихнах се криво аз и кимнах на Глухарьов да излизаме.

Валерий чакаше чинно пред вратата. Честно казано, идеше ми не да го викна на дуел, а да го разкъсам на парчета. Обаче се ограничих само да просъскам:

- В кабинета ми, веднага!