Секунди по-късно реших да изчакам. Гневът винаги е лош съветник, а аз имах право само един ход. Ако се издъня, трябва да викам Нощния и да пусна предупреждение до Дневния, което си беше все едно да кажа на Хесер и Завулон, че не ме бива. А това никак не ми харесваше като опция. Висш маг или не, все пак трябваше да мисля с главата си. Колкото и да не ми се иска понякога. Така, да видим какви са фактите. Седнах на пръстения под пред вратата (интересно, каква пръст на шестия етаж?!) и започнах да разсъждавам. Добре, че във всеки слой на Сумрака времето тече все по-бавно от човешкия свят. 

Малкият беше поставил много опасно заклинание пред вратата си и видимо беше пазен от Дневния. Дотук добре. Какви тогава бяха моите козове тогава? Освен разликата в равнището, която не винаги е плюс, защото децата са много изобретателна паплач. Майката нямаше да ми помогне, а Глухарьов, макар и едър милиционер със заплашителна външност, е просто човек. Не можех да изложа него или майката на опасност. Значи трябваше да се оправя сама преди да викна който и да е от двамата. И в никакъв случай не биваше да стигам до дуел с гаменчето. По някаква причина не се съмнявах, че малкият нехранимайко ще се пробва. И честно казано, нямаше да имам големи угризения да го светна (или да го лиша от Сила за три-четири десетилетия), просто после не ми се занимаваше с Трибунал.

Единствената точка за мен в момента, освен равнището, беше фактът, че щях да вляза през Третия слой. Където светът все още приличаше малко на човешкия. Следователно нямаше риск да засегна заклинанието. Щях да цъфна от нищото в окото на бурята. Интересно, дали от Дневния бяха наслагали следящи заклинания между слоевете? Съмнявах се. Те се слагат само на много важни за Различните места или в офисите на Патрулите. Тук – защо? А за такова заклинание ти трябва специално разрешение и Висш маг, който да го изпълни. 

Затова просто побутнах плетената врата и влязох в стаята. Не ми се занимаваше да я изучавам с сумрачния й облик от Третия слой и затова просто затворих внимателно вратата зад гърба си и пристъпих към сламеника в единия ъгъл. Едва ли е бил толкова тъп, че да сложи смъртоносно заклинание над собственото си легло. Освен ако не е Емо, но ме съмняваше. 

Върнах се обратно във Втория слой и нещата почнаха да добиват форма. По стените веднага лъснаха екраните, които спират сондирането отвън – красиви сиво-синкави екрани, много ефирни и прецизно направени. Бяха се старали. И през средата на стаята, като цокъл вървеше плътна лента дебела колкото ръката ми. Пръстенът на Шааб. Бях влязла вътре. Прекрасно. 

Момчето не се виждаше на Втория слой, значи не беше в Сумрака. Още една точка за мен. Преминах обратно на Първия слой и реших да поостана и да разгледам. Стаята на момчето беше хубава дори в сумрачния си вид. Скъпи мебели, както и в цялото жилище, модерно легло, плакати по стените (те са много забавни за четене в Сумрака, но сега нямах време за това), китара в ъгъла. Компютър на бюрото и мощна уредба в единия ъгъл. Гардеробът и леглото бяха стандартни, но като за някое списание. А нехранимайкото, заради когото подскачах като жаба между слоевете на Сумрака вече половин час сигурно, слушаше музика със слушалки. Седнал на стола пред компютъра и с онези огромните слушалки на ушите. Можеш спокойно да стоиш и да къртиш бетонна плоча до него, той нищичко няма да чуе. Още една точка за мен. Значи можех да изляза в реалния свят и той нямаше изобщо да разбере какво се случва. Друго си е техниката да е на твоя страна.

Отвътре ми идеше да извадя пищова. За по-голям драматизъм. Ама ако се окаже, че е физически по-силен, може да стане голяма беля. Я по-добре с магия. Пък пищова да си стои в кобура. За всеки случай. Пристъпих още една крачка и се озовах в човешкия свят. И ме блъсна всичкия тоя шум. И дънещия метъл. Странно, защо го беше надул, като беше със слушалки?!

После погледнах екрана на компютъра. Той НАИСТИНА гледаше порно! Гадост! А музиката явно беше за заблуда на врага. Пръстенът на Шааб пък беше за всеки случай. Накъде отива тая младеж? Вместо да си гледа порното като нормален тийнейджър в два през нощта, той седнал посред бял ден и с подобни мерки за сигурност. Тъпо, понякога силата наистина ги прави хахави. Ех, младежи...

Щракнах с пръсти и всичката електроника изгасна – и уредбата, и компютъра. Обичам електронните джаджи – много са послушни и адски мразят електромагнитни полета. А Различните са ходещи източници на електромагнитно поле. Момчето, впрочем беше хилав и дълъг като вейка, започна да цъка по копчетата на компютъра. Напразно драги, няма да стане така. Приближих се зад гърба му и го стиснах силно за врата. Любима техника – праща тръпки чак до пръстите на краката и много боли, при това без каквато и да е магия. 

С другата ръка му свалих слушалките и ги оставих на бюрото. Момчето замръзна – и нормално, при тия мерки за сигурност е бил убеден, че никой няма да го притеснява. И е бил почти прав. Малко Различни можеха да правят моите фокуси. Хващах се на бас, че се чуди колко ли от порното съм видяла преди компютърът да изгасне. 

- А си мръднал, а съм ти напляскала пуберския задник с Бича на Шааб! – просъсках аз в ухото му. 

Той изтръпна. Буквално и качествено изстина в ръцете ми.

- К...коя си ти? – заекна той. 

Нормално, предвид обстоятелствата. 

Шибнах му един много силен зад врата. Такъв, какъвто едно време е трябвало да му шибне майка му, обаче вече беше късно за такъв бой. Всъщност, аз съм на мнение, че никога не е късно за един хубав бой. Главата му даде добър откат.

- Аз съм тази, която е дошла да ти оправя кашите, кретенче такова! – изръмжах аз и потиснах порива да му разцепя главата в ръба на бюрото. 

А поривът беше много силен, признавам. Затова му шибнах още един зад врата. Главата на момчето даде откат, този път по-голям, и той го използва за да се извърти с лице към мен. И се шокира от външния ми вид. Разбираемо. Девойка, горе-долу на неговите години, в униформа на следовател. С пола. Накъде по-нелепо от това. Той започна да се хили, кретенът му с кретен! Да МИ се хили, ако трябва да съм по-точна. 

- Ама ти си на моите години, бе, мацка! Нямам нищо против да ме напляскаш! – измърка той след малко и протегна ръка, която аз пернах веднага. 

Ясно. Беше объркал реалната ми възраст. По принцип съм на 25 реални човешки години. Обаче при Различните, особено при Висшите, настъпва известна консервация на външния вид. При онези, които са достигнали до Второ или Първо равнище в по-напреднала възраст, консервацията започва веднага и има регресивен характер, т.е. връща времето назад и ги прави по-млади. В моя случай обаче, аз не помня кога е почнала консервацията. На 18 изглеждах като 13 годишна (не по мое желание), а в момента с грим и високи токчета можех да го докарам на гимназистка, която е свила дрехите на мама. Кофти но факт. И при това, пак не по мое желание, просто страничен ефект от ранга. Така че този потребител на лосион против младежки пъпки просто ме беше преценил лееко погрешно. Всъщност, по-голямата му грешка беше, че не сканира аурата ми.

- Аз съм сътрудник на двата Патрула, муци – измърках в отговор и махнах с ръка. 

Върху момчето се стовари Мрежата – по принцип инквизиторско заклинание за задържане, но нали съм универсална, знам разни трикове. Той не очакваше атаката нито пък отговора ми, защото зяпна. Направо зина с отворена уста срещу мен. Мрежата държи жертвата неподвижна като черпи от нейната собствена сила, така че можеше да съм сигурна, че няма може да мръдне. Затова се настаних на кревата му и кръстосах крак върху крак. Той продължи да зяпа с широко отворени очи. Интересно, за какво точно ме вземаше?

- Можеш да сканираш аурата ми – подканих го аз. – Да се убедиш, че всякакви опити за съпротива само ще влошат нещата. 

Той ме послуша, усетих сондирането. Бързо и прецизно, бяха го обучили добре. 

- Какво откри? – попитах менторси аз и го погледнах строго. 
- Ти... съжалявам, Вие, сте маг Висше равнище. Но не мога да определя цвета – кимнах. 

Разбра за ранга и веднага станахме официални. Всички Тъмни са досадни, мазни подлизурковци. 

- Нормално. Аз съм Универсален маг. Това значи, че съм едновременно и Тъмна, и Светла. Разбираш ли ме? 

Той кимна леко колебливо. 

Реших да мина направо на въпроса и отново махнах с ръка за драматизъм – с младите Различни е хубаво да има драматизъм. Плаши ги, най-малкото, а в момента външният ми вид (за разлика от аурата) беше далеч от плашещото. Малкият се замята на стола, а невидима ръка започна да му бие много качествени шамари. Когато сесията свърши, бузите му бяха с цвета на червилото на Зимина. 

- Т...това защо беше? – заекна той и ме изгледа кръвнишки. 

Май правеше някакви планове за нападение. Убедена бях, че Мрежата ще го удържи, дори ще стане още по-силна. 

- Да се напада Малолетен Различен е нарушение на Договора! – допълни той с обвинителен тон.

Така значи, гаменче недно! Нарушение на Договора, а?! Ще се позоваваме на законите, а?! Хубаво, така да бъде.

- Както е нарушение и да ползваш Пръстена на Шааб срещу собствената си майка – казах аз с ледения тон на Глухарьов, когато се занимаваше с малолетни престъпници (имаше един такъв случай миналата седмица). 

Удаде ми се да го изимитирам добре. Онзи пребледня. 

- Не съм го ползвал срещу нея! – възрази той на фалцет.

Явно почваше лека полека да осъзнава в какво се е забъркал. За ползването на такова заклинание неправомерно не просто щяха да го плеснат през ръцете, а можеше и да ги поскъсят. С двайсет-трийсет сантиметра...

- Напротив! – контрирах аз със същия леден следователски тон. Чак се кефех на себе си, че ми се получава. – Тя дори не вижда заклинанието! Ако беше отворила вратата, по-точно, ако се беше опитала, сега тук щяха да щъкат сътрудници на Нощния патрул и да събират каквото е останало от нея, а теб щяха вече да те конвоират за Трибунал на Инквизицията – момчето видимо потрепери.
- Аз нямаше... То не е такова, това... Нямаше да я убие! – успя да формулира изречение той. 
- Щеше. Пръстенът на Шааб е много мощно заклинание, което ти, сополанко нееден, не можеш да контролираш – повиших тон аз. Последва нов епизод с шамари. 
- Ще се оплача в Патрула! – проплака той като разглезено дете, когато сесията приключи. 
- Давай! – махнах с ръка аз и той несъзнателно се сви.

Явно си мислеше, че ще пусна нещо ново. Изкушавах се да му пусна Канцеларски плъх, но така и така ми отговаряше без проблем. 

- В Патрула е по-вероятно да накажат теб, отколкото мен.
- Как влязохте? – реши да смени темата той. 
- Не си толкова умен, колкото си мислиш – отклоних въпроса аз. – И Сумракът не е място за игри. Току-виж останеш завинаги да се скиташ между слоевете му – допълних с назидателен тон. 
- Наистина ли ще ходя на Трибунал? И Инквизицията съществува? – попита той тихо. 

Ето къде било разковничето! Всеки Тъмен правеше каквото си иска, стига да не го спипат. Затова на повечето всякакви форми на наказания им звучат много зле. А пък за момче на 17 думите „трибунал“ и „инквизиция“ звучаха особено плашещо. То тези думи и мен ме плашеха впрочем, само дето не бяха обвити в тайнственост...

- Ако заклинанието беше сработило, със сигурност. Сега си под въпрос – отговорих уклончиво аз със същия леден тон. 

Как ми се искаше да му разбия главата... в някой остър ръб.

- А сега какво? – побърза да уточни той. 

Делово момче.

- Сега ще сваля Мрежата, а ти ще свалиш Пръстена на Шааб и ще проведем един много дълъг и не особено приятен разговор с теб. Ясна ли съм? – казах аз и станах, в случай че му хрумне да върши глупости. 

Той обаче само кимна. Явно рангът ми го беше стресирал достатъчно. Поне така се надявах. 

Свалих Мрежата, но той застана пред вратата и се втренчи в нея. Без да сваля заклинанието. Застанах зад него.

- Сваляй го веднага, иначе, кълна се в Светлината и Мрака, здраво място няма да оставя по теб! – процедих аз и той се обърна. В очите му имаше сълзи. 
- Не знам как! – проплака той. 

Кретенче такова!