С тези мисли се запътих обратно към кабинета. В коридора се беше подредила спретната опашка и хората чинно си чакаха реда. Вратата беше отворена. Явно вече се приемаха жалбите. Дочух гласа на Глухарьов от вътре:

- Тъй като всички са ви обрали в един и същи ден и в един и същ автобус по горе-долу едно и също време, нека ускорим процеса като се концентрираме върху онова, което са Ви откраднали и личните Ви данни. Така, благодаря Ви, свободен сте! Следващият!

От кабинета излезе същият дядо, който много искаше да се види с „началника“ и упорито ме наричаше „другарко“. Какво пък, старите навици умират трудно. Като ме видя да се задавам, той ми козирува и продължи. Влязох в кабинета – вече никой не ми пречеше – и попитах:

- Да ти помогна с нещо?

- Да – отговори той без да ме гледа. – Трябва да им напишем справки, за да отидат в паспортното за нови документи. Да удостоверят, че са им били откраднати старите документи. Дръж! - той ми хвърли един кочан с бланки.

Улових го във въздуха си се настаних на бюрото си.

- Какво трябва да пиша?

- Имената, местоживеене, други лични данни и номера на жалбата. После се подписваш – отговори Глухарьов без да вдига поглед от жалбата.

Залових се за работа. Хората наистина се оказаха над трийсет. Заформихме нещо като манифактура – Глухарьов проверява данните и ми диктува, аз пиша, той приема жалбата, аз давам лисчето за паспортното. И така с всички. В паспортното едва ли бяха виждали толкова много хора на куп. Обаче от друга страна, те щяха да си отидат по местоживеене...

За около два часа успяхме да приемем всички жалби и вече се чувствах напълно разглобена. Главата ме болеше, ръката ме болеше, гърбът ме болеше. Общо-взето, всичко ме болеше. Погледнах към Глухарьов, и той не беше много по-добре.

След като и последният потърпевш затвори вратата, моят партньор се хвана за главата и промърмори:

- Как си мразя работата, понякога... – после се обърна към купчината с жалби и процеди: - Писна ми от проблемите на всичкиви!

- Искаш ли чай? – попитах аз и станах да напълня каната.

Имахме нужда от почивка, а беше едва десет сутринта. Той кимна, скръсти ръце на бюрото, облегна се на тях и затвори очи.

- Събуди ме като стане.

- Ъхъ... – измърморих аз и включих послушния електрически чайник.

Много хубаво приспособление – и за чай става, и за варене на всякакви успокоителни напитки за тъжителите (честичко се налагаше да ги поим с нещо, докато разказват), а Глухарьов каза, че ставало и за разпити. Не исках да знам как точно го прилага.

Чаят стана, но не го събудих веднага. Той беше заспал почти на минутата – и как не, аз дойдох към осем и беше вече лудница, той трябва да е дошъл още в седем (ако се съдеше по обяснението на Агапов, вероятно да го смени по негова молба). Как да не е уморен, човекът? Впрочем и аз се чувствах изцедена. Нека да поспи малко. Сипах си чай и се настаних зад бюрото си, за да си събера мислите.

Такаа, трябваше да се прегледат всички случаи на изнасилване в района – обзалагах се, че има поне няколко през последния месец. Много беше възможно нашият инкуб да върлува от по-дълго време, просто никой да не е обърнал внимание на жалбите. Все пак Различните могат да прикриват следите си добре, само че не и от други Различни. Да се изтеглят тези от съседните райони – онези, които ни трябваха за случая и бяха доказано по него. Това трябваше да го свърши той, защото аз не познавах никого във въпросните два отдела, а беше глупаво да внушавам фалшива памет на хора, които едва ли ще видя отново. След това, вероятно, трябваше да обиколим района. Представях си как драскаме по картата на района с кръстчета и цветни маркери, като по американските филми. Хесер все пак каза да ползваме всички милиционерски методи. Ще видим.

Единственото, което исках, е да хвана тази гад и лично да я кастрирам преди Трибунала. Това ще го уредя с Прага по-късно. Само че имахме още проблеми.

Трибуналът на младия тъмен маг Коля беше останал с висяща дата – все едно от Прага чакаха нещо да стане. Тъй като с Глухарьов трябваше да сме обвиняеми по делото заедно с момчето, това ме изнервяше до немай къде. Моят партньор обаче не изглеждаше много впечатлен от този факт. Вероятно защото никога не беше ходил на трибунал.

Да не говорим, че ни висеше онова дело с жертвоприношението и представа си нямах кого точно търсим и защо изобщо го търсим. Красота! Този изрод можеше дори да не е вече на континента! Идея си нямах как да го открия, но Хесер категорично отказа да даде случая на друг. Не знам на какво се надяваше.

Така си мислих има-няма десет минути, когато в кабинета нахълта някакъв мъж. Без да почука, без да се представи, все едно влиза в бакалницата. Изправих се с ясното намерение да го изхвърля навън и да го тръсна на следващия следовател, който се появи на смяна, когато онзи ме изпревари:

- Другарю, следовател, аз... – започна той без дори да е влязъл вътре.

Сергей подскочи още при трясъка на вратата и започна да трие очи.

- Не са ли Ви учили да чукате, Инокентий...

- Краснов. – услужливо допълни човекът и се самонастани без да чака покана.

Гледах ги тези двамата и се чудех какво да направя. Глухарьов видимо изпитваше проблеми да се събуди, затова му налях чай и му подадох чашата. Откъде се взе тоя пък сега? Не може ли човек да си почине поне за половин час?!

Моят колега взе чашата и отпи. Явно му дойде добре защото примига и се намръщи на въпросния Инокентий Краснов. Той беше дребен пълен човек, с омачкан костюм. Личеше си, че не е свикнал да се подвизава в подобни помещения и беше видимо разтревожен. Любопитно откъде се познаваха?

- Защо пак сте тук? – уморено попита Глухарьов и отново отпи от чая си.

- Ама нали казахте, Сергей Викторович, че...

- Че ще Ви се обадя КОГАТО има развитие по въпроса. – довърши раздразнено Глухарьов. Онзи се сви под погледа му.

- Аз... такова... за това съм дошъл.

С Глухарьов си разменихме озадачени погледи. Нали уж беше подал жалба за нещо си?

- Слушам Ви.

- Ами... аз... такова... нали подадох жалба... – започна да мънка Краснов и се вторачи в ръцете си.

- По същество, ако обичате! – прекъсна го Глухарьов и продължи да си пие чая.

- Ами... аз... тя... колата... взе че се намери... – продължи стресираният тъжител.

Реших да погледна в Сумрака. Аурата на мъжа преливаше от страх и облекчение. Страх, че ще го изхвърлят от тук и облекчение, че си е намерил колата. Глухарьов беше самото учудване:

- Намерила се е, казвате? – възкликна той и се облегна назад. Запали цигара – ясно, щеше да има разпит. Въздържах се от порива да отворя прозореца. – И как така се намери?

- Ами... то... оказало се, че синът ми с приятелите я взели... – започна да мънка още по-тихо другият.

Глухарьов изпусна облак дим и се наведе напред. Онзи не го чакаше нищо добро.

- Все още не разбирам защо сте тук и какво ме засяга това. – процеди той.

- Ами, аз... да оттегля жалбата... – смънка Краснов и ме погледна жално, все едно аз можех да помогна.

Впрочем, и да можех, нямаше пръста да си мръдна за момента.

- Това да не Ви е магазин? – възмути се моят колега и с право. – Вземате една стока, не Ви харесва, връщате я. Така не става, гражданино Краснов! Вие подадохте жалба, аз я приех, издирваме колата Ви, възбудено е съдебно производство срещу неизвестен извършител. Какво да направя аз? – и Глухарьов театрално разпери ръце.

- Ами, виждате ли... – започна да пелтечи тъжителят. – те не са искали.

- А защо не се обадихте първо на сина си, преди да пишете жалба? – попита делово Глухарьов, докато гасеше цигарата в консервената кутия. – Аз какво да направя сега? Имаме дело, не мога току-така да го спра.

Не разбирах накъде точно биеше. Бях убедена, че може да спре делото на секундата, стига да иска. Значи не искаше. Реших да погледна през Сумрака и ми призля. Ченге продажно! Той смяташе да изнудва човечеца! Мамицата ти, ченгеджийска! На теория знаех, че се случва – вече на няколко пъти ставах свидетел как Антошин или Зимина пристигат в кабинета му и се почва едно броене на пари, но при всеки въпрос ми се обясняваше някаква лъжа. Аз знаех, че е лъжа. Досега никога не бях виждала реално искане на подкуп и нямах никакво намерение да присъствам на подобно нещо. Та, човечецът с какво беше виновен? Да, подал е жалба, объркал се е. Затова трябва ли да го изнудват? Не, така не си познал, друже! На секундата ще ти позатрием малко от паметтта...

- Върви да пушиш! – нареди ми Глухарьов.

Вероятно беше видял втренчения ми поглед или пък амулетът беше докладвал за сондиране. Всеки амулет има такава способност, въпросът е дали ще разчетеш знаците. Тръснах глава – нямаше да се получи. Така че не мръднах от мястото си и продължих да го гледам лошо. Той сви рамене и се обърна към тъжителя. Нямам думи колко беше нагъл!

- Та, какво искате от мен? – попита Глухарьов със строг тон. – Това не е концерт по желание!

Тъжителят бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади от там плик за писма. Повече от ясно беше, че вътре се крият пари.

- Аз... такова... за безпокойството. – смутолеви той и ги остави на бюрото на Глухарьов.

Той ги изгледа и попита:

- Това какво е?

- За безпокойството, Сергей Викторович. Да забравим, става ли? – повтори тъжителят. – Ще спрете ли делото?

Глухарьов не отговори, а се разрови из купчината жалби. Тъжителят чакаше като на тръни, а на мен ми идеше да му откъсна главата. На Глухарьов, не на тъжителя. Просто нямах думи! Най-накрая Глухарьов намери онова, което търсеше, провери го и го подаде на тъжителя. Онзи побърза да го сгъне и да го прибере в сакото си.

- Блатодаря Ви много, Сергей Викторович! – закима той и стана да си върви.

- Следващият път си проверете роднините Краснов! – строго отговори Глухарьов и запали друга цигара.

- Разбира се, разбира се! – закима тъжителят и се насочи към вратата. – Аз ще си вървя!

- Вървете, вървете! – махна с ръка Глухарьов.

Когато вратата се затвори, той хвана плика с парите и го хвърли в сейфа. Аз сложих изолационен пашкул на кабинета и го почнах: