На входа му взеха джиесема и личната карта.

     – Защо и личната карта? – попита.

     – Така трябва – отговори старшината и вдигна вежди. – Не знаете ли правилата?

     Не ги знаеше. Но всеки път питаше това, защото допускаше, че не е редно. Викаха го вече трети път.

     – Ще ви ги върнем, когато и ако се върнете, нали така? – Старшината имаше весел вид, но веждите му бяха тъй рунтави, че прикриваха бодростта в очите. Той обичаше работата си.

     Заподозреният го изгледа. Приличаше му на бащата на една негова братовчедка. Старшинката – така му викаха всички. Всъщност – само приятелите. Другите го наричаха по-уважително: старшината.

     – Старши, ще почерпиш ли за заплатата? – това чу преди трийсет години, когато влезе в задименото кафене. Беше отишъл там за бира. В кафенето продаваха всичко освен кафе, на масите играеха карти. Миришеше на бъчва.

     – Па как иначе? – И старшината черпеше всички наред. Той самият вече бе добре почерпен. Когато го забеляза, намръщи се и се тросна: – Ти за какво си дошъл?

     – За бира, старши – отговори. Тогава нямаше и десет години.

     – И защо ще купуваш бира?

     – За теб, старши. Когато се върнеш вкъщи, да има, така ми каза леля.

     Усмихна се почерпеният. Обичаше да има бира, когато се връща уморен от пиене.

     – Дайте на това умно дете десет бири да ги занесе вкъщи. Те са за мен! Ето това е възпитание! И внимавай да не ги счупиш по пътя!

     Занесе ги. Тогава му се струваха цял тон, пръстите му посиняха от тежестта. Леля му беше доволна, защото знаеше, че старшията няма да удря никого, когато се върне и има бира. Целият свят е виновен, когато няма бира, но най-вече братовчедката му. Тя накуцваше и все си стоеше у дома, не можеше да носи бира. И на бой не носеше.

     Старшината на пропуска приличаше на този от детството му. Дъхът му миришеше на бира, имаше бирено коремче и видът му бе съвсем самодоволен, готов да експлодира от доволство.

     Даде телефона и картата. Оня ги постави на рафта и отсече:

     – Влизай!

     Преддверието на затворения комплекс от стари, прегърбени сгради изглеждаше страховито. Каменните плочки бяха полуизкъртени, сивите стени на фасадата – олющени, а борчетата, които кой знае защо бяха посадени тук, бяха почернели от студ и от безгрижие. Беше края на зимата, снежни и посивели от мръсния въздух купища лед имаше около вратите и из двора, очевидно все пак някой тук ринеше снега, макар и хаотично.  Нямаше ред тук, но той се досети, че все пак това е здание на реда и няма как да е иначе.

     Влезе в нещо като антре. Там имаше пейка, закотвена от десетилетия, стъпалата на чугунените подпори бяха занитени със стоманени болтове. Миришеше на застояло. Витрината на гишето беше преградена отвътре с шперплат; зад него се чуваше говор. Постоя около пет минути и се осмели да почука.

     – Чакайте си реда! – чу отвътре женски глас.

     Нямаше в това помещение никого освен него. Седна на пейката. Балатумът беше протрит и в ъглите се бе приповдигнал от мухъл и мръсотия.

     След десет минути го извикаха.

     – Дайте си личната карта! – каза същият женски глас, докато вдигаше шпертпалата.

     – Нямам лична карта – каза. – Взеха ми я.

     – Аха! – жената беше ядосана по природа, но сега се зачерви и лицето ѝ придоби съвсем злобен вид. – И сте дошъл да ми съобщите, че нямате лична карта, така ли?

     Той отвори уста да обясни. През това време тя набра някакъв номер. На секундата влезе полицай и го стисна за врата. Блъсна го силно и му посочи една врата в дъното на малкия коридор, който сякаш не водеше за никъде. Вратата се отвори от ритника на полицая и той се озова в тъмно помещение. Чу щракането на заключалката и в началото не можеше да разбере къде е точно и защо е толкова тъмно тук. След десетина минути започна да провижда и установи, че имаше нещо като стол в ъгъла. Седна на него, но рипна веднага. Столът беше без седалка, само метални обръчи стърчаха, някой беше махнал седалото.

     След около час вратата се отвори и силната светлина погълна лицето му – то беше съвсем бяло. Видя шапката на полицая и замижа.

     – Омръзна ми от такива като вас! – изкрещя той. – Нищо не казвате, защото не знаете нито реда, нито имате уважение към властта!

     Пак го хвана за врата и го върна при шперплата.

     – Стой тук и не говори, ако не те питат!

     Пак седна на дървената пейка, тя изглеждаше все така здрава и вечна, и отново загледа плесента в ъглите. Нещо го дразнеше. Ако му дадат възможност, щеше да изреже балатума и да прилепи по-нов, може и втора употреба. Работа за половин час е, можеше да подмени всички мухлясали ъгли и помещението вероятно щеше да изглежда по-добре. Все пак хора идват тук. Трябва да се чувстват...

     Шперплатът се вдигна рязко.

     – Оня без картата да се яви веднага!

     Той се яви.

     Жената го изгледа и този път не беше така ядосана.

     – Що не казваш, че са ти задържали личната карта на пропуска? Устата е затова, да се говори с нея. А ти мълчиш! Добре, че тук сме информирани за всичко. Само ни губите времето. По какъв въпрос си дошъл?

     Той реши да използва устата си, както му препоръчаха:

     – Получих призовка да се явя. Като свидетел или заподозрян, не разбрах напълно.

     – Имаш ли адвокат?

     – Не, госпожо.

     – Това е добре. Значи си знаеш правата. Следователят е на четвърти етаж. Ето ти личната карта. Вземи и това листче, следователят ще се подпише и ще посочи часът, в който си напуснал неговата стая. Пази листчето! Защото знаеш ли какво става тук?

     Тя се изхили. Срещу нея очевидно имаше друга жена, защото чу и нейният кикот. Добави, докато се смееше:

     – Някои се насират на разпитите. И когато накрая ги пуснат да си вървят свободни на първо време, отиват в тоалетната и там стоят с часове. Посерковци! Имаш пет минути да се добереш от следователката до портиера, ясно? Иначе ще си имаш неприятности.

     Взе картата и листчето и тръгна към четвъртия етаж.

     Тази сграда наистина беше много зле поддържана. Видя от третия етаж, че борчетата от високо изглеждат още по-зле. Каменни бяха стълбите, стари изкорубени шкафове, пълни с прах и смръдня, стояха като часовои навсякъде. По едно време му се стори, че чу звън на камбана или на клавиш от пиано. Тук страхът свиреше нещо.

     Намери стаята. Почука.

     – Влезте! – Следователят беше жена. На стената висеше ковьорче, забито с ръждясали кабарчета, а в стаята беше неприятно топло. Калориферът беше насочен направо срещу вратата. – Дайте си личната карта и седнете на стола!

     Тази жена нямаше нито очила, нито униформа, както очакваше. Беше просто жена на около четиридесет и нещо, без очи и коса, само по лице. Издърпа нервно листа хартия от пишещата машина пред нея, сложи два нови, между тях – индиго, и го попита за трите имена. Той ги съобщи. Тя ги сравни с личната карта.

     – Дата на раждане!

     – В егенето я пише.

     – Не искам разяснения, а отговори! Повтарям: дата на раждане?

     Той съобщи датата. Машината щракаше неравномерно. Следователката моторно връщаше клавишите към валяка, защото не бяха смазани добре и засядаха.

     – Знаете ли за какво ще свидетелствате? Знаете ли изобщо защо сте тук?

     Разпитът продължи около половин час, но на него му се стори много повече. Всеки път идваше тук като за първи. Никога не го разпитваше един и същи човек. Подписа се върху листа и тръгна обратно, като стискаше бележката за пропуска. Сега не гледаше през прозорците, не го интересуваха нито борчетата, нито шкафовете, нито тези противни шумове. Искаше да се махне оттук.

     Следователката се обади на шефа си.

     – Разпитах го – каза. – Няма нищо общо. Всъщност не знаех какво да го питам. Не е той. Няма смисъл да го викаме за четвърти път. Все ще е същото.

     – Знам, знам – потвърди гласът отсреща. – Голяма работа. Това е следствен материал. Може да потрябва за нещо. Ако искаш, смачкай протокола и не го прилагай към делото. И другите му протоколи – дай ги на шредера. Имаш да разпитваш още двайсет и осем свидетели. Все ще излезе нещо. Тоя ще го оставим засега. Няма как да е напълно невинен. Такива хора не съществуват.

     Старшината на пропуска пак беше весел. Каза:

     – Ето ти джиесема, връщам ти го неопетнен. Много е стар. Няма нито интернет, нито игри по него. Скучен си ти, човече. Дребен, глупав и скучен. Имаш само двайсет телефона записани.

     – Благодаря – поклони се ниско и побърза да се отдалечи.

     Трябваше да се досети, че тези хора не обичат невинните. Отново си припомни старшината – бащата на братовчедката му. Това беше преди тридесет години, а му се струваше, че се е случило днес: пръстите му бяха посинели и трепереха, сякаш е носил чанта с десет бири – от кафенето,та чак оттогава до днес и до тук.