На входа му взеха джиесема и личната карта.
– Защо и личната карта? – попита.
– Така трябва – отговори старшината и вдигна вежди. – Не знаете ли правилата?
Не ги знаеше. Но всеки път питаше това, защото допускаше, че не е редно. Викаха го вече трети път.
– Ще ви ги върнем, когато и ако се върнете, нали така? – Старшината имаше весел вид, но веждите му бяха тъй рунтави, че прикриваха бодростта в очите. Той обичаше работата си.
Заподозреният го изгледа. Приличаше му на бащата на една негова братовчедка. Старшинката – така му викаха всички. Всъщност – само приятелите. Другите го наричаха по-уважително: старшината.
– Старши, ще почерпиш ли за заплатата? – това чу преди трийсет години, когато влезе в задименото кафене. Беше отишъл там за бира. В кафенето продаваха всичко освен кафе, на масите играеха карти. Миришеше на бъчва.
– Па как иначе? – И старшината черпеше всички наред. Той самият вече бе добре почерпен. Когато го забеляза, намръщи се и се тросна: – Ти за какво си дошъл?
– За бира, ...