Разпръснато  ято

            Небето беше ясно, синьо и  никакво облаче не нарушаваше величествената синева на небосвода.  Ятото летеше вече много дни, летеше безметежно, подредено, спазвайки реда установен от безброй поколения. Всяка птица знаеше своето  ято, и мястото което заема в него. Така беше от векове и никой не смееше да наруши този ред. Малката птичка летеше между майка си и по-големите си братя, тъй както навремето майка й беше летяла до своята, а тя пък от своя страна беше летяла до своята. От векове птиците летяха заедно, помагаха си по време на полета, хранеха чедата си и ги пазеха от лошите птици. Редът установен от памтивека се спазваше от всички- малки и големи си знаеха мястото в ятото и не се и опитваха да го нарушат. Традицията се спазваше и рядко някоя птица се осмеляваше да се откъсне от ятото. Отлъчилите се обикновено ставаха жертва на някоя граблива птица. А ятото продължаваше своя път във времето, пътя начертан от деди и прадеди и все в същият ред. Начело на ятото летеше най-опитната птица, тази която като малка  се беше научила да лети от майка си. Тя се беше  крила под крилото на майка си. Станала силна, придобила опит,  тя беше отгледала своите малки, беше ги хранила и пазила от беди и нещастия, а сега водеше ятото в дългия му полет.  Всяка птица знаеше своето ято и мястото си в него. Тъй беше още от зората на човечеството, и никой не мислеше да промени традицията.

         Митничарското куче душеше багажа на баба Станка, въртеше се около черния сак, сложи лапа върху него и излая.

-Какво има миличък?, - каза усмихнатата служителката на канадската митница и погали кучето по лъскавата козина. Май откри нещо,-каза тя поглеждайки строго баба Станка.

Бабата мълчеше виновно. Пък и какво можеше да каже, като не разбираше нищо от чужди езици, а знаеше добре и вината си. Кучето беше надушило агнето което беше понесла от България та да зарадва внучето, което никога не беше виждала. Беше го виждала на снимка и беше горда, че синът й го беше кръстил на нея- казваше се Стенли и беше на пет годинки.

         Баба Станка беше отгледала ваклото агънце специално за внука. Месеци наред беше го хранила, поила и му беше говорила за внучето си. Беше го обрекла на него, да го зарадва когато отиде да го види там, в оная далечна и чужда страна, където живееше внучето Станко. Бабата не можеше да свикне с  чуждото име и го наричаше така когато водеше задочни разговори с единственото си внуче.

         С каква мъка и болка заклаха с дядото ваклото агънце, ама нали искаха да зарадват детето, да опита и то българско агнешко отгледано от баба и дядо  по тучните ливади на новозагорското село, където живееха още отпреди турско.

И сега кучето беше надушило прясно закланото агне и не се отделяше от сака.

         -Какво носите в сака госпожа?- учтиво попита на английски  митничарката.

         Ама баба Станка не отбираше и дума, гледаше тъжно и вдигаше рамене.

• Моля отворете чантата,- любезно каза служителката, преминавайки на френски.

Баба Станка пак не разбра, но вече усещаше, че внучето й няма да опита от агнешкото. Сълзите напираха  и   прокапаха по новото яке, купено от града специално за далечното пътуване.

         Услужлив пътник й преведе въпроса на служителката, а кучето все така се въртеше около сака и душеше.

• Имам половин агне, за внучето го нося, да опита от нашенското,- през сълзи промълви баба Станка обръщайки се директно към учтивата инспекторка от канадската митница на аерогарата в Торонто.

Митничарката не знаеше български, но кучето беше надушило „нашенското“ агне и месото беше конфискувано. Канадските закони не разрешаваха вноса на месни и млечни продукти.

                   Моят съсед Зинови е  бил инженер металург. Живял и работил в далечния Урал. Професия предавана от баща на син. Дядото на Зинови бил леяр, баща му се изучил за инженер по време на съветската власт и синът му взел професията на баща си. През 1990 Зинови пристигнал в Канада като емигрант, бил на 62 години. На тази възраст не можел да работи, не говорел ни френски, нито пък английски. Съпругата му също. Живели десет години на социална помощ, а сега живеят със социалната пенсия отпусната от канадското правителство. Синът му живее в Австралия. Внуците си е виждал един единствен път след 24 часа прекарани в полет. Висенето по летищата не влизат в тези часове. Радва им се по Скайпа. На стари години се научил да си служи с компютър за да може да общува със семейството на сина си виртуално.

Моят приятел  и съученик от  френския колеж, Аспарух произхожда от стар софийски род. Баща му беше офицер от Царската армия. Аспето, както го наричаме приятелите, завърши  „ориенталистика“, стана професор и много дълги години разгадава „тефтерите“ на отоманската империя. Дъщеря му живее във Франция, синът му в България, а приятелката му отвъд океана. Няма празник който да празнуват всички заедно.

                   Колко сме се вълнували от невероятните приключения на майор Деянов и Митко Бомбата. Любимите ни герои от сериала „На всеки километър“. Филмът отдавна е свален от екраните на нашия телевизор, но идеята да сме „на всеки километър“ е факт. Трудно ми е да кажа колко процента от българските семейства живеят заедно в Родината си, но са много тези които се виждат и си говорят по Скайпа, много българчета проговарят на чужди езици, не са виждали на живо бабите и дядовците си, не са идвали в България, а сигурно има и такива които не знаят къде е „милата им Родина“, а песента може би са чували в Интернета или по ТВ, когато награждават някой български спортист, което се случва все по рядко. На световно първенство по вдигане на тежести в Москва, не помня годината, през ден свиреха Химна на  НР България. Не страдам за отпадането на „Н“-то, а затова, че Химна    отпадна от тези състезания.

                   Написах книга за моят роден град, стотици си я купиха, прочетоха и ме поздравиха. Но моите внуци не могат да я прочетат. Не могат защото никога не са пели „Върви народе възродени“ и едва ли знаят кои са „Солунските двама братя“.

Една учителка по български език ми каза, че синовете й, родени и израснали в България, отдавна не се чувствали българи. За внуците да не говорим. „Кауза пердута“

                   Стотици, хиляди български семейства не могат да празнуват Коледа с децата и внуците си.  Десетки имат внуци с дръпнати очи, други с прегоряла от африканското слънце кожа, сякаш са прекарали целият си живот на варненския плаж, за който даже не са чували.

Има ли друга държава загубила 30% от населението си за 25 години. Мисля, че няма и не може да има. Освен при геноцид, както е станали с арменците преди 100 години, или с евреите по време на Холокоста.

                   Геноцидът над българския народ продължава. Геноцидът извършван от тъй наречената „политическа класа“ не спира. От България бягат най-интелигентните, най-способните, учат и завършват престижни университети и колежи, стават търсени и уважавани специалисти и когато се качват на почетната стълбичка  окичени  с лаврови венци, звучат всякакви химни,  но не и „Мила Родино“

                            Не е беда, че Джон - фермерът от щата Тексас не знае къде е България, но когато д-р Стенли Кристофф, не може да чете нито Ботева, нито Вазова, положението е трагично.

                   Ловците бяха забелязали приближаващото се ято, синевината беше почернела от хилядите прелитащи птици.  Някой гръмна, една птица падна покосена от родните ловци. Ятото се разпиля по  чуждите небеса. Инстинкта за самосъхранение се включи. Голямата птица напразно зовеше събратята си да се върнат в ятото. Те чуваха този зов, но се страхуваха. Там в чуждото небе не стреляха по тях, хранеха ги, даваха им подслон. Вярно,  небето не беше толкова синьо като небето над Рила и Пирина, водата не беше толкова студена и сладка като витошката, горите не бяха красиви като родопските, но ловците стреляха само  през сезона разрешен от закона.  Имаше Закон! И блюстителите на Закона бяха учтиви и безкомпромисни.

                   Баба Станка отвори торбата, извади прясно закланото вакло агънце и с трепереща ръка го подаде на жената в униформа.

• Съжалявам госпожа, такъв е Законът в нашата страна, и всички сме длъжни да го спазваме.

Баба Станка нищо не разбра, но почувства, че жената си изпълнява задълженията безкомпромисно. „Ако беше в България, поне половината плешка щях да отнеса на внучето“, си помисли баба Станка и направи усилие да се усмихне на служителката на канадската митница.

Синът й я чакаше на изхода, а Стенли  се затича да прегърне баба си, развълнувано шепнейки на ухото й на английски.