Глава тринадесета

Шести полицейски участък беше окупиран от партизаните. Тук беше щабът им. От тук те командваха не само Столицата, но и по-голямата част на страната. В малкото дворче пред старата червена сграда на участъка беше пълно с въоръжени мъже. Сред тях се мяркаха и няколко  жени. От време на време, някой излизаше от сградата, даваше някакви заповеди, неколцина се мятаха на  реквизираното ДКВ,  паркирано на булеварда и заминаваха  неизвестно за къде.

В една от канцелариите се разпореждаше другарката Злата. Навъсена и делова, тази дребна женица показваше невероятно твърд характер и  думата ù се чуваше. Не случайно беше една от най-изявените партизански командири-жени, каквито имаше много малко. Злата беше партизанската жена на Стойно. Там, в планината ги беше “венчал” командирът на средногорския отряд.  Партизанското ù име беше Ксеня, та мнозина се обръщаха към нея  с новото обръщение “другарко Ксения”. В съседната канцелария седеше другаря Радко Радомирски, новоназначеният комисар по битовите въпроси на новите господари на града. Всички  те бяха дошли от села, малки градчета и паланки и  в София нямаха покрив над главата си. Временно се бяха настанили в казармите на гвардейците, в очакване да им бъдат предоставени подходящи квартири. Една случайна среща на улицата на красавеца Радослав Огнянов с партизанката Ксеня, беше станала причина той да започне да работи по настаняването на бившите партизани. Естествено, той вече се подвизаваше с новото си име - Радко Радомирски, или както го наричаха “другаря Радко”. Услужлив стар негов познат от Дирекция на полицията му беше осигурил документи за самоличност с новото име. Досието на фабрикантския син Радослав Огнянов беше изчезнало  завинаги. Заедно с неговото досие, в пещта на Дирекцията беше изгоряла и папката с документите на съпругата му Теодора, която се беше преродила в Тодорка Радомирска.

Още при първата им среща, Радо беше разбрал, че бъдещето му зависи от Злата и нейните “другари” и я беше поканил да се настани в квартирата на “старата му леля”.  Съмняваща се във всички и всичко, партизанската командирка не беше приела веднага поканата, но след само 3-4 дни, недоволна от условията в бившата казарма, се беше настанила в квартирата на новия другар.  В замяна Радо беше взет на работа в Комисариата.  В края на краищата не се бяха борили против “народните изедници” - капиталистите  и фашистите, за да живеят в казарми. Радо беше умен, безскрупулен и хитър, и успя само за няколко дни да влезе под кожата на “другарката  Злата” и нейния другар. Стойно беше наивно селско момче и слушаше “бойната си другарка”, ами нали тя му беше и командир в отряда. Беше едър добряк, с една глава над миниатюрната си половинка. За характера на другарката Злата Радо разбра още на третия ден. Беше обяд и хората на двора се вълнуваха, че няма какво да ядат. Бяха гладни. Злата веднага извика Радо и попита къде могат да намерят нещо за ядене. Първото което му дойде в главата беше магазина на Докузанов. Беше близо и имаше доста голям склад. Злата, Радко и още неколцина “другари” се метнаха на “Щаера” и след броени минути бяха пред магазина на Докузанов. Когато групата дебаркира на булевард Мария Луиза, съседните магазини побързаха да спуснат кепенците. Пари нямаха, за да платят стоката, но за сметка на това имаха пистолети и карабини с които получаваха това от което имаха нужда. Нали така се бяха снабдявали и преди, когато бяха нелегални. “В името на народа” беше парола и платежно средство. За тях не беше нещо ново. Натовариха реквизираните  салами на автомобила, минаха покрай фурна “Отечество” на площад “Света Неделя”, където получиха топъл хляб  и след броени минути в двора на бившия “шести участък” се вихреше пиршество.

Новото отечественофронтовско правителство на Кимон Георгиев, все още правеше първите си стъпки в управлението на страната. След настъпилият хаос,  на повърхноста на Обществото, бяха изплували тъмните сили, предателстсвото, омразата, отмъщението и класовата ненавист.

Теодора трудно понасяше присъствието на чужди хора в апартамента. Почти не им говореше, а на въпросите им отговаряше с едносрични думички. За Нова година взе детето и замина за Габрово при родителите си. 

 Пролетта на 1945 година закъсня напук на войната. Първи март беше вече преминал, но мартенички рядко се виждаха. Преобладаваше червеният цвят на “новата власт”. Навън беше студено. Леден вятър препускаше по улиците и гонеше хората навътре към домовете им. И там картината не беше по-добра. Дърва и въглища се намираха трудно по складовете. За да се порадват на малко топлинка, хората горяха каквото им падне.  Някои си докарваха дърва чак от околните села. 

Радко Радомирски беше издигнат за началник на Комисарството на района. Делови и принципен, на него се падаше да разпределя малкото горивни материали които се полагаха на живущите в  центъра на града. По цели дни и седмици нуждаещи се чакаха да бъдат приети от началника, за да получат  300-400 кг. въглища или каруца дърва за огрев. С предимство се ползваха семейства с малки деца, чиито бащи бяха на фронта, болни и инвалиди. Партизани,  бивши политзатворници и всички свързания с “новата власт” със специални бележки, получаваха дърва и въглища направо от склада на гара “Сердика”. Разпределението им беше поверено на другаря Радомирски. Това му даваше възможност да се сближи с новия “елит” на Столицата.  Немалка роля за това играеха и квартирантите му, които се канеха да вдигат сватба.  Заета с детето, Теодора беше напуснала фабриката и често пътуваше  до Габрово при родителите си и оставаше по няколко седмици. 

В чакалнята пред канцеларията на началника беше претъпкано с хора, които бяха дошли да искат горивни материали. Вече трети ден, възрастен мъж с измъчено лице  чакаше благоволението на началника. Беше добре облечен в сив костюм, риза и вратовръзка.  Мълчаливо и търпеливо  чакаше да бъде приет от другаря Началник. Жена му беше тежко болна и имаха нужда от малко дърва или въглища за пернишката печка. Носеше и бележка от поликлиниката.  Но все не идваше неговият ред  и той търпеливо чакаше. 

Когато в ранните следобедни часове човекът най-после влезе при началника, лицата и на двамата станаха бели като  тебешир. Стояха прави един срещу друг, загубили способността да говорят. Ръцете на просителя, държащи бележката от поликлиниката,  трепереха като на болен от Паркинсон, очите му се бяха  разширени от  изненада, а гърлото му не беше способно да издаде и най-малкия звук.  Познал  бившия  счетоводител на представителството на “Байер”, Радослав беше изпаднал в неописуема паника. Не само бъдещето му, но и животът му бяха в опасност. 

- Господин Огняяяянооов, Вие? - измънка със задгробен глас човекът.  И спря.

А  Радослав се развика истерично.

- Вън, веднага се махайте. Какви глупости говорите?

Чули гласа на началника, в  канцеларията нахлуха трима въоръжени, хванаха човека под мишниците и го изхвърлиха на улицата. Никой нямаше право да безпокои другаря Радомирски.

След два дни семейството на Христо Харизанов, бившия счетоводител на “Байер” - България,  получи съобщение. В срок от 24 часа, той и семейството му, трябва да напуснат  София. Изселваха ги в село Дивдядово, Шуменско.  Имаха право да вземат със себе си най-необходимото. Другарят Радомирски не си поплюваше, когато трябваше да се  защити социалистическата революция и прогресивните промени в българското общество.