Спомням си каква бях преди... Толкова дива, че никой не можеше да ме спре. Не можеха да ме задържат на едно място. Граници нямах. А хората се опитваха да ме свалят на земята, опитваха се да ме смачкат. И не успяваха. Защото тогава бях силна. Бях независима, бях свежа и сякаш чисто нова. Липсва ми предишното ми аз. Тогава ме мразеха много. Защото бях над тях. И дори без да искам им го доказвах. Без усилия. Без злоба. Бях толкова свободна, че дори сама не знаех докъде мога да стигна. Сякаш можех да обиколя света пеша, да преплувам океана и да полетя... Не знам какво бях, но бях безсмъртна. Бях безразсъдна и щастлива. А сега дори не знам какво е щастие.
И не знам как всичко се промени, че се превърнах в затворник. Душевен инвалид. Някак си посърнах и нищо вече не е същото. Няма я волята, няма ги мечтите. Сега не чувствам радост, а просто се боря. А преди гледах напред към светлите дни. Сега единствената светлина, която виждам е в метрото, докато чакам влака да дойде. Сега злобата е по- си ...