Спомням си каква бях преди... Толкова дива, че никой не можеше да ме спре. Не можеха да ме задържат на едно място. Граници нямах. А хората се опитваха да ме свалят на земята, опитваха се да ме смачкат. И не успяваха. Защото тогава бях силна. Бях независима, бях свежа и сякаш чисто нова. Липсва ми предишното ми аз. Тогава ме мразеха много. Защото бях над тях. И дори без да искам им го доказвах. Без усилия. Без злоба. Бях толкова свободна, че дори сама не знаех докъде мога да стигна. Сякаш можех да обиколя света пеша, да преплувам океана и да полетя... Не знам какво бях, но бях безсмъртна. Бях безразсъдна и щастлива. А сега дори не знам какво е щастие.

 И не знам как всичко се промени, че се превърнах в затворник. Душевен инвалид. Някак си посърнах и нищо вече не е същото. Няма я волята, няма ги мечтите. Сега не чувствам радост, а просто се боря. А  преди гледах напред към светлите дни. Сега единствената светлина, която виждам е в метрото, докато чакам влака да дойде. Сега злобата е по- силна и е навсякъде. Сега ако се осмелиш да мечтаеш, ти режат крилете, като на кокошките които се опитват да прелетят през оградата. Всичко е някаква смешна заблуда, а по- страшното е че всички вярват. Хората са с широко затворени очи. Мислят праволинейно. Оковани са във фалшивия си свят. Но мен не ме е страх. Нали бях волна... как ще ме спреш? 

 Не мога със сигурност да кажа кой е виновен за моето състояние, което дори не мога да определя какво е.

Може би са хората около мен, а може би е само един човек. Може да си ти, който четеш това сега. Няма как да кажа. Но няма и значение. Нещата отдавна изгубиха смисъл... и цел. 

А аз ще продължавам да се преструвам, че ви харесвам. Ще се преструвам, че не забелязвам как ме гледате. Ще се преструвам на щастлива и ще си направя маска с усмивка... да не се налага и за нея да се мъча.

И всъщност аз не плача, докато пиша. Ще е кофти всички да знаят какво ме разстройва. Нали така ще са по-силни от мен... като ми знаят слабата страна. Това са малки споделени неща, те дори не ме засягат дълбоко. Споделям, защото и други хора мислят така, но не го пишат и си мълчат. Е, на мен ми писна да мълча. Обаче никой няма да разбере кога какво ми е. Защото малко хора заслужават.

На тези, които са било до мен, БЛАГОДАРЯ! И ми ПРОСТЕТЕ, когато съм грешала. Но все пак, ако още съм близо до вас, значи до вас ще остана! 

И така... живот, живот. Можеш да ме удряш колкото си силно искаш. Пука ли ми, че за мен 'любов' ще се окаже просто дума върху листа... Вече всичко мога да откажа, щом съм минала през всички периоди. И с наведена (или изправена) глава ще продължавам да вървя, по алеята, обсипана с листа, независимо къде се намирам.

А отностно теб, читателю на моите безсмислици. Всичко, което съм написала, е посветено на някой, но това е към всички. Ако се намериш някъде по редовете, ми се усмихни, аз не мисля лошото на никой. 

Ех, живот, изпълнен с хиляди промени. С много хора срещна ме, още повече отне ми... И не спираш да ме караш да оставам, да се боря и да дишам... Е, дано да намалее злобата, ако още хора се обичат.

А ти, човеко, който ме променяш... Още нещо няма ли да вземеш? Моята усмивка вече имаш... ама усмивка в кавички. Чудиш ли се как съм стигнала дотук? Всеки ден те чувствам още по-далече... И дори да сме създадени един за друг, мен това не ме устройва вече.

Това е моят вик. Моят порив към света. Хората с душа ще разберат. На останалите им желая доброта. И разсъдък - да мълчат, когато трябва. :)