„Ай, хайрлия да е” – прошепна заклинанието бай Първан и хвърли за пореден път въдицата във водата. Стръвта цопна жизнерадостно и остави след себе си съвършен кръг. Той бе по-голям от друг път и приличаше повече на обещание, отколкото на кръгла нула. Сърцето на бай Първан отбеляза този факт с няколко бързи удара. Ей, затова идваше тук – заради емоцията! Иначе денят му бе тръгнал зле още от зори. Докато се отдалечаваше на пръсти от съпружеското ложе, половинката му, с кубатура двойна на неговата, го сгащи.
- Голям шаран излезе. Налапал си въдицата и няма пускане. Само да я докопам аз, ще ù разкажа играта. На парчета ще я намериш...
Бай Първан пусна едно – Ъхъ - и изчезна през вратата. Бе готов на всичко за любимото си хоби. Идваше тук на реката с приятеля си Стоян всяка събота. Докато размишляваше върху обещанието на съдбата, той съзря Стоян, който крачеше бързо към него с облещена физиономия.
- Къде се губиш, бе човек?
- Няма да повярваш. Ходих да нагледам онова момче, брадатото, там по ...