Беше дете, когато го направи за първи път. Пое въздух и тръгна по тънката сребърна пътека, разстлана пред него от лунна светлина. Или беше Луната тази, която му прошепна да върви, без да се страхува? Рибарят вече беше стар. Бръчките прорязваха лицето му и солта на морските води блестеше в тях, засъхнала от спасителен вятър. Не помнеше името си. Нямаше кой да го назове с него. Жените бяха минали през живота му като бури – прохладни и страстни след изтощителни жеги, но и също толкова нежелани. Необходимост, която запълваше празнотата на лишения му от смисъл живот. Любов. Светлината, без която не можеше, беше лишила думата от значение. Времето, в което живееше, го беше лишило от неговата единствена утеха. От копнежа по светлината беше останало само пусто, безгранично страдание. Глад. Рибарят въздъхна. Водата на морето се плъзгаше черна около глезените му. Зад гърба му ехтеше детска глъч. Музика нацепваше нощта и изпълваше пространството с низки желания и мисли. Неоновите светлини на бунга ...