Беше дете, когато го направи за първи път. Пое въздух и тръгна по тънката сребърна пътека, разстлана пред него от лунна светлина. Или беше Луната тази, която му прошепна да върви, без да се страхува? Рибарят вече беше стар. Бръчките прорязваха лицето му и солта на морските води блестеше в тях, засъхнала от спасителен вятър. Не помнеше името си. Нямаше кой да го назове с него. Жените бяха минали през живота му като бури – прохладни и страстни след изтощителни жеги, но и също толкова нежелани. Необходимост, която запълваше празнотата на лишения му от смисъл живот. Любов. Светлината, без която не можеше, беше лишила думата от значение. Времето, в което живееше, го беше лишило от неговата единствена утеха. От копнежа по светлината беше останало само пусто, безгранично страдание. Глад. Рибарят въздъхна. Водата на морето се плъзгаше черна около глезените му. Зад гърба му ехтеше детска глъч. Музика нацепваше нощта и изпълваше пространството с низки желания и мисли. Неоновите светлини на бунгала и каравани прокарваха пътеки към дълбините, но тяхната плът беше мъртва. Рибарят подпъхна ръка под ризата си, където до сърцето беше скътал мрежата. Онази същата, която го беше спасила толкова много години назад. Беше послушал мамещия глас на Луната, беше ù се доверил и прекрачил. Босите му крака стъпваха по хладната пареща повърхност на морето и го водеха навътре, към увисналото на хоризонта кълбо.

            „Побързай! Преди да се вдигна! Побързай! Ела с мен!”

Момчето, което беше тогава, се затича. Почти останало без дъх продължи устремено към хоризонта, но Луната беше далеч. Издигна се, отдели се от морската повърхност и той пропадна в черните води на Черното море. Удави се или поне това бяха последните му мисли, преди да усети, че нещо го тегли нагоре. Беше увит в мрежа, но мрежа по–фина от дихание. Висеше от небето, люлееше се над остатъка от лунната пътека. Леко, като понесено от вятъра перце, стигна до брега и се намери да лежи на пясъка мокър и студен, но жив, покрит с тази мрежа, която сега пръстите докосваха с трепет и болка. Това му остана от нощното приключение – една обезсмислена дума, една пожелана уплаха и една мрежа, изплетена от рибешки нишки живот и делфински гласове, с която, щом пожелаеше, можеше да излезе в морето и да улови безценната светлина на звездите. Събираше тази светлина месец след месец на пълнолуние, година след година и тя запълваше живота му със значение, но го лиши от всяка друга тръпка и желание. Светлината траеше само до сутринта. Танцуваше около него като най-красивата жена и го привличаше, без да обещава, без да го дарява с каквото и да е. Това продължи дълго, докато един ден брегът осъмна застроен, ослепен от безбройни лампи и техните бездушни светлини. В мрежата се улавяха единствено неони, които пареха и тровеха сърцето. Твърде дълго агонията продължи.

            „Моля те, мислеше си той, моля те само още веднъж!”, но Луната висеше безмълвна пред него, докато нещо не се случи.

Нещо толкова велико и ненадейно, че цяла секунда измина, преди да извади мрежата и да пристъпи.

            Светлините изгаснаха. Хората се разпищяха и протегнаха ръце да се намерят. Рибарят закрачи по ярката лунна пътека. Затича се, но нозете не го слушаха вече. Стигнал едва до средата на залива, той разпери мрежата и я хвърли в морето. Отправи взор към Луната, взор блестящ от оросилите го сълзи.

            „Сега!”, прошепна Луната.

            „Завинаги”, прошепна мъжът.

            Светлините на хората се втурнаха обратно в нощта, пътеката изчезна и черните води на Черното море се затвориха над посивялата рибарска глава. Оплетен в мрежа от последно дихание, рибарят потъна, обграден от студената жива светлина на звездите.