2 Септември 1996, Йоханесбург, Джермистън

      Исках да спя и да не мисля за нищо, но не се получаваше. Главата ми бучеше, не беше главоболие... Само усещах напрежение, някаква натрапчива мисъл... и бавно ми се проясни какво притеснява съзнанието ми - фактът, че не зная една английска дума, а утре е първият ми работен ден... Усилено се мъчех да престана да мисля и  вторачих поглед в тъмното към Таня. Тя също не спеше и явно я измъчваха подобни мисли, защото утрешният ден щеше да е и за нея първи работен  в един ресторант – миячка на чинии, собствениците сърби я приели на работа след дълги молби... нещо неестествено в тази държава - бяла жена да мие чинии! Това се работеше само от чернокожите. Тя въздишаше от време на време и аз допуснах, че по-скоро я задушаваха мисли около последното, което ми бе споделила за живота си, преди да тръгне за Африка... Не исках да бъда на нейното място - цели 20 години да крие от съпруга си, че дъщеря им не е негова, и изведнъж му хвърля истината в лицето! Горкият човек! Добре че не го познавах, защото се оказа, че сме съграждани... Таня усети, че я гледам, и побърза да ме попита:

- Сигурно ти убива доста на гърба!?Ако сега не усещаш болка, утре ще охкаш... Трябва да си купиш един матрак втора употреба, не са скъпи!

- Добре съм – излъгах аз и се обърнах на другата страна.

          Последното нещо, на което можех да отдам значение, беше болката... още повече че макар и късно, все още беше рожденният ден на дъщеря ми... И както се случваше на всеки 2 септември, в съзнанието ми нахлу спомена за изписването ни от родилния дом с Ангелина, за прибирането ни вкъщи, за тъгата на сина ми, който беше сърдит, защото неговото братче се родило сестриче... Не знам защо точно това си спомням в този ден... винаги... Но сега последва и друго - стана ми мъчно, че не съм там да направя  поредната торта за дъщеря ми, защото тя повече от всички заслужаваше да ù се оказва внимание! Тя беше моята гордост, тя ми даде самочувствие като майка след развода с баща ù нито веднъж не ме посрами - нито като дете, нито като девойка... Тя се беше отдала на спорта по мое настояване и това беше животът ù... Неколкократна републиканска шампионка, вицешампионка от световен турнир по спортна гимнастика в Япония. Всичко това се отбелязвяше в пресата, в списанието "Спорт", имаше интервюта по БТ с нея - с моя ангел! Хората казваха, че наистина прилича на ангел - не само заради доброто и честно  сърце, което имаше, но и заради големите ù топли очи и  кестенявата къдрава коса, която стигаше  кръста ù... Ангелина навършваше осемнадесет години... Господи, как бързо минава времето!

......................................................................................