Ромео и Жулиета в една дъждовна есен
Любовка приседна да допише последните редове на писмото, чакащо я от няколко дни, върху горната полица на шкафа.
Когато привърши, въздъхна дълбоко, прочете го отново и отдолу дописа домашния си адрес. Облиза с език капачето на плика и го притисна с коравите си възлести ръце.
Излезе да напазарува хляб и както си минаваше край пощата, го подмушна в жълтата тенекиена кутия.
Надяваше се на отговор до една, а може би и две седмици.
Ежедневието я бе поело на гребена на вълната си и когато на входната врата се позвъни, хич и не можеше да предполага, кой ли може да бъде.
Отвори.
Ха, беше той! Същият висок, строен, с горящи въглени в очите си, с онзи пронизващ поглед, който не бе успяла да забрави през годините, а в ръцете си държеше букет червени рози.
Същият, само че побелял и с по-изпъкнали скули. Гъстите му като пиявици вежди стояха все така тъмни над очите му, а тъмносивия шлифер правеше тялото му стройно, такова, каквото си бе от преди четиридесет и ос ...