15.05.2008 г., 9:45 ч.

Ромео и Жулиета в една дъждовна есен 

  Проза » Разкази
1064 0 6
9 мин за четене

       Ромео и Жулиета в една дъждовна есен

Любовка приседна да допише последните редове на писмото, чакащо я от няколко дни, върху горната полица на шкафа.

Когато привърши, въздъхна дълбоко, прочете го отново и отдолу дописа домашния си адрес. Облиза с език капачето на плика и го притисна с коравите си възлести ръце.

Излезе да напазарува хляб и както си минаваше край пощата, го подмушна в жълтата тенекиена кутия.

Надяваше се на отговор до една, а може би и две седмици.

Ежедневието я бе поело на гребена на вълната си и когато на входната врата се позвъни, хич и не можеше да предполага, кой ли може да бъде.

Отвори.

Ха, беше той! Същият висок, строен, с горящи въглени в очите си, с онзи пронизващ поглед, който не бе успяла да забрави през годините, а в ръцете си държеше букет червени рози.

Същият, само че побелял и с по-изпъкнали скули. Гъстите му като пиявици вежди стояха все така тъмни над очите му, а тъмносивия шлифер правеше тялото му стройно, такова, каквото си бе от преди четиридесет и осем години.

Само че тогава бе с военна униформа, с леко килнато към дясното ухо кепе. Левент и половина. Всички девойки, които работеха на кариерата, бяха лудо влюбени в него.

Но за щастие той си бе харесал Любовка и се срещаше само с нея.

Гледаха се на прага така дълго време, без да промълвят и дума.

Устните им се усмихваха, а очите им търсеха мечтите си в очертанията на другия, но явно годините бяха оставили своя отпечатък върху тях.

Сърцата им трептяха и пърхаха, както преди близо половин век.

Любовка като домакиня успя първа да се окопити и, чудейки се да го прегърне ли или да го подсети да му поднесе цветята, се отдръпна встрани, с разтреперана ръка го подкани:

- Влизай, влизай. Заповядай! Седни.

Чак тогава Желязко се сети какво е предназначението на това нещо в ръцете му и тържествено пристъпи към нея.

- За теб са, Любе, надявам се, че те намирам в добро здраве и благоприятно разположение на духа! – засмя се той широко, както преди години.

- Благодаря! Влизай и сядай, не се събувай. Настанявай се хей тук, в гостната – рече забързано жената, като подаде стол замаяна, чувствайки, че се намира сякаш в някакъв друг живот.

Пъргаво извади от шкафа кутия с шоколадови бонбони и го почерпи, като все още не пускаше розите от ръцете си.

- Много са хубави – рече и като донесе ваза, и наля в нея вода, постави цветята по средата на масата. – Радвам се, че дойде. Не очаквах, че толкова бързо ще стигне писмото, пък и не се надявах, че… - говореше тя бързо и приседна срещу него.

- Че ще има кой да го получи? – прекъсна я, смеейки се, Желязко. – Че въобще може да съм жив?

- Признавам си, мислила съм си го – рече жената като се размърда от неудобство на стола. – Мислила съм си непрекъснато за теб, че вероятно си женен, имаш деца, но от година-две, откакто се помина моя старец, все съм искала да ти се обадя. Хей така, да те чуя, при възможност да те видя и да поговорим, пък после да си отидеш.

- Любе, знаеш ли, може би е малко неудобно, че на дърти години приказвам така, но ти си ми първата и последна голяма любов.

В една дъждовна есен, вашите те омъжиха, та недей аз да те отведа там, надалече, по нашата Северна България.

Аз продължих да си пазя затворниците на кариерата, както преди девети, така и година след девети. Но все си ми беше сърцето по тебе, Любе.

Чувах от хората как живееш, но какво ли можех да направя?

Когато ме уволниха, се прибрах на село, в Тотлебен. Нашето е голямо и богато село. Близо е до Плевен.

Ожених се за съседско момиче. Народиха ни се и деца, но минаха години и те отлетяха. Всяко си хвана хляба в ръцете. Свиха си гнезденца и взеха да идват през година. А откакто ми се помина и бабата – вече никакви не се вестяват. Имат си техни грижи децата.

Здрав съм, опазил ме Господ, на шейсет и седем съм вече, ама се оправям и сега. Имам пуйчици, кокошки, прасенце и градинка си гледам.

Мислил съм си много за теб през всичките тези години, но знаех, че твоят Лефтер е с много особен характер и просто не съм искал да ти създавам неприятности, като примерно да ти се обадя. Не бях и помислял, че и той може да е остарял и да се е поминал. Бог да го прости, човека, да почива в мир.

- Бог да го прости! – допълни и Любовка. – Преживяхме горе-долу с него, макар че понякога имах и синини по главата, но това вече всичко е минало. Имало е глава да пати.

Когато пораснаха децата и се запиляха по градовете и аз си останах сама, като кукувичка. И хляба вече не ми е сладък, а и приказка няма с кого до си кажеш.

А какво беше едно време - аз на седемнадесет, а ти на двадесет и една. Ех!… Младост! Времена… чувства…

- Така е, Любе. Така е, всичко с времето си. Така дойде сега, време като време ли е, но и с това трябва да се справяме.

Толкова съм си мислил за тукашния край и все за тебе, че като получих снощи плика, цял се разтреперах. Не знаех дали ще доживея до светло. Не можах очи да склопя. Рано сутринта се облякох, хванах влака и тръгнах.

А ти как си, Любе – и когато жената не побърза да отговори, продължи: – А така и така съм дошъл, искам да те питам нещо. На тебе ти е трудно сама и на мене ми е трудно сам, искаш ли, Любе, да делим залъка си на две?

Жената го наблюдаваше безмълвно със широко усмихващи се очи.

- И къщичка си имам. Мисля, че ще ти хареса. А мисля, и децата няма да имат нищо против.

- Аз затова ти писах – гледаше го с овлажнелите си очи жената. – А тепърва по-хубаво от това няма да намеря. И ако е, да е с човек, към когото съм хранила някакви чувства. Иначе трудно бих свикнала отново.

Но ще трябва време. И аз на моите деца да обясня ситуацията.

- Нямам нищо против. Ще чакам да ми се обадиш.

Сега вече сме сгодени, нали?! Вече няма кой да ни пречи?

Любовка кимна, едновременно с тъжен и изпълнен с надежда поглед.

Стана да го изпрати.

Мъжът пое дланта й, и нежно опря устни до пръстите й.

След три седмици Любовка пристигна в новия си дом.

Запретна ръкави, подреди къщата и заживяха тихо, спокойно и щастливо, така, както си бяха мечтали.

 

 

© Цветан Войнов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??