2 мар. 2010 г., 20:48

С вкус на къпини 

  Проза » Другие
1483 0 8
6 мин за четене

С вкус на къпини

 

     На тролейбусната спирка двама влюбени се целуваха под възмутените погледи на няколко бабички, които веднага замърмориха за морала на младото поколение. Притиснали се в нежна прегръдка, те се поглеждаха за миг и после отново се целуваха… В главата ми се запромъква упрек, но се препъна в един спомен отпреди много, много години. И ние бяхме влюбени, страстно влюбени, и се целувахме под път и над път под укорителните погледи на тогавашните възрастни. И ние се обичахме и искахме целият свят да знае това.

     Отдавна вървя с момчето от моя спомен заедно по семейния път. Коловозите му са дълбоко изровени, вървят и криволичат успоредно и все по-рядко се събират. Понякога той се загубва по някоя странична пътека, но после пак се връща в общия път. Нали се връща… Защото пред нас тича като малко жребче синът ни, все още не стигнал до своя път в живота. От време на време така ми се приисква да се отбия и аз настрани и то за постоянно, даже на новия път да няма друг коловоз за компания. Но жребчето полудува, полудува, пък се обърне да провери крачим ли заедно. Защото то иска да ни има в един впряг – и мама, и татко. Да, така да бъде… може би някой ден ще престъпя извън пътя, към някой храст с къпини, да си откъсна от омайния плод, да усетя отново сладкия и леко тръпчив вкус… А къпинакът ще ме дерне тук-там, но няма пълно щастие. Ще боли, ще преболи, но споменът за вкус на къпини ще бъде с мен. И после, обратно в коловоза…

     Такива мисли ми се въртяха в главата, докато двамата влюбени се целуваха. „Ех, казах си, Господи, как ми се иска да съм отново млада и влюбена…” Изглежда идващият тролей е попречил на Господ да чуе думата „млада” и е чул само „влюбена”… Или съм дръпнала дявола за опашката…Защото се влюбих. На тия години. Като тийнейджърка – внезапно и лудо.

      Една сутрин се събудих с позабравен трепет в душата… Лелей, какви са тия лъчи, какво е това трептене? Погледнах се в огледалото – чак аз се харесах. Лицето ми излъчваше спокойствие и светлина. Абе направо си сияех. Тук трябваше да ми светне сигналната лампичка. Каква сигнална лампичка – аварийна сирена трябваше да ми завие оглушително! Защото бях влюбена… виртуално… При всичкия си интелект и жизнен опит. При цялата си тежест, стабилност и реализъм. Можех веднага да прекратя всичко. В нета това поне е лесно. Но тези сладки вълнения, непреживявани отдавна… Чувствах се ефирна, лека, не стъпвах по земята. Летях… Само мъничко още, оправдавах се пред себе си, толкова ми е хубаво, и светло, и слънчево…

      Промяната в мен бе повече от очевадна. Синът ми попита да не съм болна, защото съм спряла с постоянното си гълчене по негов адрес. Мъжът ми започна да гледа обидено и ревниво. Ха сега да видиш, на мен лесно ли ми е, когато завиваш по други пътеки. Дори една вечер ми донесе без повод цветя и ме покани да се разходим през уикенда. А колежките се пръснаха от завист като забелязаха новия ми фасон. Шушукаха си зад гърба ми, че сигурно съм си намерила любовник, та така съм разцъфтяла. Следяха ме, любопитни да разберат дали ще отправя по-особен поглед към някой мъж от фирмата. Не ми пукаше, ама изобщо. Усмивката не слизаше от лицето ми, май дори и насън се усмихвах.

      Войната с мъжа ми за дистанционното бе прекратена. Телевизията съвсем не ме интересуваше, никакви сериали, реалити и т.н.  Дори не чувах изцепките на футболните коментатори. Стройно и организирано вършех всичко, не се размотавах, приключех ли с домашните задължения вечер, идваше моето лично време. Сядах с лаптопа, сипвах си нещо в чашата и… отивах на поредната среща.

      „Чакаш ли ме?”

      „Откога те чакам…”

      И се започваше едно чатене, едни разговори, за какво ли не… Даже и словесни дуели, които, за мое учудване, понякога губех. Мъж да ме надприказва мен? Явно насреща ми седеше умен и интелигентен човек, с приятно чувство за хумор. А колко нежност носеха думите му… И така вечер след вечер ние се настанявахме удобно край виртуалната камина, пийвахме си, гледахме играта на пламъците и говорехме до безкрай, дори и да помълчим заедно ми беше хубаво. Докато едва вечер той ми написа:

      „Ела да те прегърна.”

      Онемях, чувах сърцето си как продънва тишината, удар след удар… „Ела да те прегърна…” И тогава в съзнанието ми зави сирената, оная, сигналната… Дрезгавият ù звук прогони мъглата на омаята и тя бавно, с нежелание, се разнесе. И блесна безпощадната истина. Прегръдка… нямаше да има. За прегръдка трябват двама. И за всичко останало след прегръдката. Май само аз бях увлечена... Не знаех какво да отговоря, времето течеше, мислите ми се трупаха накуп…

      „Заспа ли край камината?” – попита той.

      Не, приятелю, събудих се. От един вълшебен сън. Все някога трябваше да се събудя. Господи, какво правех? Той беше само една снимка и красиви думи. Не виждах очите му, не знаех какво има в тях – ласка или присмех. Не чувах гласа му – не знаех какво звучи в него – симпатия или ирония. Не виждах тялото му – не знаех какво излъчва – желание за прегръдка или задоволство от свалката. Поредната жена, уморена от безкрайната сивота на ежедневието. Осъзнах, че животът ми е бомбардиран от безразличието, грубостта и злобата до такава степен, че с две изречения виртуалният ми непознат ме бе очаровал и вкарал шеметно в този нереален танц. Изречения, пълни с изящна словесност. Осъзнах как душата ми неистово е копнеела да чуе няколко мили слова. Всъщност в човека ли се бях влюбила или в думите му? Думи като изворче с бликаща нежност, която жадно поемаше зажаднялата ми за ласка душа…

      „Ще дойдеш ли да те прегърна? Ще бъда нежен…” – настояваше той.

      Нещо в мен простенваше, пръстите ми се протегнаха сами да пишат… Да, щях да отида за една прегръдка. Прощалната… Защото в този момент разбрах, че докато аз съм  превръщала трепетите си в думи, той със завидно умение е обличал думите си с чувства. Трябва да пишеш романи, приятелю, любовни романи. Жените ще ги купуват като топъл хляб. Ще лягат и ще стават с тях, ще си ги държат до възглавниците, ще си ги носят в дамските чанти. Защото всички ние винаги имаме нужда от глътка нежност… сладка и тръпчива като къпинов сок.

……..

      Върху монитора ти потрепва моята усмивка от снимката, още една виртуална бройка в сметката. Впрочем, удоволствието да се превърна в твоето следващо завоевание беше и мое. Дори бих казала, заслужаваш го, приятелю! Вкусът на къпини беше божествен…

      А сега отивам да си намажа драскотините с йод.

© Павлина Илиева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??