В една петъчна вечер, един човек поиска да бъде щастлив, прииска му се да не бъде сам, поиска да прогледне за блещукащата радост, която да стопли сърцето му, но се почувства егоист - нима имаше нужда от това? С какво е заслужил своето щастие?
Нима се оплаква от тишината в тази стая, която става все по-тясна, където стените се свиват около врата, където изсмуква от мислите си надеждата за ново утре...?
Нима тъгата не е най-съкровеният момент, истината, която ражда смисъла?
Толкова беше уютно - самота и хаотични мисли - за него, за вятъра, за утрото и отново за смисъла...
Две сълзи се стекоха, падайки като жертва върху студения под...
Самотният човек нямаше право да иска да бъде щастлив, защото той сам поиска да живее тъжен, да бъде неразбран, да бъде труден човек. А щеше да е друг сега в ролята на лесния човек, ухилен, без задръжки, бълващ и разхвърлящ ненужните си пошлости в света...
Един човек е тъй самотен тази нощ, но няма правото да се усмихне, защото неговото щастие беше омрежено ...