САМОТАТА НА СИЛНИТЕ, ЧАСТ ТРЕТА, КОСИТЕ НА ЕЛЕКТРА                    

      Глава дванадесета Територията на Тони

  Мисълта за дъщерята на Нона отново излезе на преден план. Обляното в сълзи лице и опитът да се скрие, като се обърне към стената...

   Стоя така, докато й мине. Какво ли е  за една малка жена да не може да заплаче?... Сигурно майка й правеше така. Не беше я виждал да плаче, как плаче и дали изобщо плаче. Ето още нещо , което не знаеше за Нона...

  Помисли си дали нейните изводи за вътресемейната война са валидни за Тони и дали оттам беше почерпила опита си. Може би тя просто й беше под ръка. Едно не съвсем обикновено момиче...дете с упорит и настъпателен, силен характер. Само слепец не би забелязал това. Иван го разбра от едно изречение когато стана дума за леля й.

-Тя е безгласна буква у тях.

 Чувстваше се по - силна от леля си, защото можеше да завоюва положението , което искаше да има. Но това беше една първоначална сила по неволя, защото никой не й помагаше  , но и никой не й пречеше. Посрещна спокойно обаждането на баща си. Не може - не може, не е за първи път...

   Не искаше да си представя как биха приели едно такова отношение неговите дъщери, дори винаги послушната Мими. Щяха да молят, да го заплашват...А Тони само му пожела приятна вечер!

  Интересно, защо прие Джини да остане с нея. Не се боеше да остане сама. Беше й мъчно за майка й , но скоро щеше да я види. Джини не заместваше никого. Беше нов човек в живота й. Съвсем нов и съвсем неочакван.

   Точно затова й беше необходима. Само от нещо ново можеше да очаква подкрепа.

   Той си спомни малката уста на момичето, твърдо стисната, решителна. Сериозните сини очи , които  го гледаха открито и спокойно, ръцете с дълги бели пръсти,  които с точни движения опаковаха багажа на майка й. Всяко нещо в отделна торбичка или добре увито във вестник Спомни си как Тони написа бележка  на майка си, после помоли Джини да я провери за правописни грешки, преписа я на чисто, сгъна я внимателно и я сложи в отворен плик...

 После също така грижливо разопакова нещата, които той беше донесъл от магазина и ги нареди в хладилника, всяко на определеното за него място., изми паничката на котето и му сипа сос със хляб...

  Представи си майка й , която така внимателно и педантично обслужва пациентите си, после се прибира вкъщи и също така внимателно приготвя Тони за село, после зарежда храна на рибките и тръгва...къде? При него, разбира се.

     Тая набиваща се в очи точност и привързаност към обикновени и ежедневни действия ги правеше да изглеждат като роботи с външност на нежни жени. Кой знае какво означаваше това...може би бедност на чувствата, може би неспособност да ги проявяват...а може би и начин на оцеляване...

  Поредното малко пакетче беше сложено в чантата.

- Имам достатъчно пари, каза Тони, колко е пътят до Пловдив?

  После добави ни в клин, ни в ръкав:

-Отначало мислехме , че Фарук  е Фара...Нали е персиец, беше кръстен на последната шахиня на Иран. Мама го измисли. Виждала я като студентка във Варна, била много красива...Но се оказа мъж. Не знам как ще го оставя сам , когато отида при мама...

  Събу чехлите си,изчисти ги със спирт и ги сложи при другото.

   Нона се усмихна на опаковките.

-На баща си прилича, той е цар на луксозните хартии ! Особено за подаръци...

“Мамо, пишеше Тони, знам , че те боли глава и ти е трудно да прочетеш писмото ми. Но помоли някого, ако не можеш. Не пиша нищо тайно. Много ми стана мъчно , когато разбрах че си била в безсъзнание. Но щам ти е минало, добре.

  Аз скоро ще дойда при тебе с леля и ако те изпишат, ще те взема. Можем да пътуваме в първа класа, ако искаш. Никога не съм пътувала там. Фарук е много непослушен, все е качен на гардероба или на закачалката и там спи. Някой път ще падне на сън и ще види!

  Имам си нова приятелка, казва се Джини. Сигурно я знаеш. Фарук много бързо свикна с нея. Мамо, оправяй  се бързо! Искай аналгин, ако те боли главата. Нали знаеш, че от него ти минава. Изпращам ти за всеки случай този, който е тук.

   Иван каза ,че имаш изненада за мене.Много съм любопитна каква е.

             Целувам те Тони/ След това,което ти се случи, вече не съм бебето Тони/ “

   Нона дълго гледа писмата, без да каже нищо.

   “Милото ми дете!”

    “Ако те изпишат, ще те взема.” Кратко и ясно.

     Дълго разпитва Иван за всяка подробност от разговора им, от жестовете, от думите й. Искаше да проумее какво се е променило в дъщеря й. Или то си беше съществувало , без да има възможност до сега да се прояви!

   Колко време плака? Какво каза после? Дали е спала през нощта? Иван беше учуден от всичко и най- вече от себе си, защото се хвана,че е забелязал неочаквано точно всичко и може да даде подробни отговори. Така, както ги искаше майката.

- Глупаво е, но ми е много мъчно за нея...Искам да е при мене.

- Само ти си мислиш , че желанието ти е глупаво.

- За какво ли си говорят с Джини?

- Знам ли? Пет години разлика не са толкова много.

- За какво щеше да си говориш с мене , ако беше на деветнадесет, а аз на петнадесет?

- Знам ли? Може би за книги...или музика...о, не, сигурно за казармата!

- На момичета не се говори за казармата!

- На деветнадесет години бях войник.

 -А аз на петнадесет бях изпълнена с презрение към войниците!

- Май си била много дива!

- Не си далеч от истината. Не знам дали щеше да ме опитомиш.

- Някой не успя ли?

- Как си я представяш тая работа?

  Водеха този лековат разговор , защото Иван беше убеден, че това помага на Нона. Тя си отдъхваше с него, защото вече нещастието , което са беше случило  , по особен начин изглаждаше, обясняваше и разплиташе отношенията с дъщеря й. Можеше и да е временно.

  Защо не можеха да разберат кое е това,  което ги свързва?  Не го ли виждат, не виждат ли общото помежду си? Наистина,  то не е толкова много както всяка от тях би искала. Надявали са се на много повече, но това е, трябваше да се примирят с разликата, с твърде голямата разлика...

“Примирила съм се, казваше Нона, но личеше, че го казва без да го мисли наистина. Сърцето й не го приемаше.

  Но истината биеше на очи от краткото смислено писмо, от опакованите дребни вещи. Само Тони и баща й можеха да влагат любовта си в опаковането.

  Може би беше обичала едно друго момиче. Това , което искаше да е Тони. И сега й трябваше време и сили за нова обич към едно красиво същество , което лесно успява, което ще има всичко, което майка му не е имала или е пренебрегвала , защото не може да го постигне... момиче , което се справя с всичко с чар и умение. Няма затруднения в общуването и всички го обичат...

   Това ли беше нейното момиче, нейната малка руса фея с детски роклички с къдрички и волани, с червените панделки и нежните бели пръсти, които я милват по лицето:

-Мамо, каква си гладичка!

“Събуди се, Нона! каза си, време е! Време е да приемеш в живота си една личност, едно ново присъствие. Факт, който ти пренебрегваше до сега...Защото тя е личност от момента,  в който се роди и личицето й порозовя след като я изкъпаха, а русата косичка стърчеше на тила...както и сега, въпреки приглаждането и навиването...Защото всички казват, че е цялата на баща си, но цветът е твоя...и изобщо...Не е на никого, тя е Тони, Антония Алексиева и ти трябва да го помниш непременно...Тя може и да няма нищо общо с тебе, но това си е нейно права. Не си ти тази, която ще й го оспорва!”

   Тони е много хубава, Нона. Всички го казват. Но тя не е куклата, плод на твоето майчино хегемонистично мислене...парцалената кукла,  която някога имаше или красавицата, която баща ти подари, когато беше на четири години...Тони се справя с училищния материал... отлично се справя. Би била още по- отлична, казваш ти, но не сега , когато ти го искаш.

   А ето ти и още един експеримент, искаш ли? Представи си, че Тони е на четиринадесет години. Да, тя е наистина на толкова и ти трябва да го почувстваш, ясно ли е? 

   Тя се справя и с приятелствата, виж колко бързо провъзгласи Джини за приятелка. Понякога е откровена и дори груба, понякога се влияе от другите...

   Но спомни си за себе си и за упреците на майка си...

   Ти просто не искаше да обидиш приятелките, които те лъжеха, а майка ти мислеше, че си наивна и се влияеш от тях...Ти не можеше да обясниш , че не искаш да ги изгубиш заради една детска измислица, която ти разказваше едната...защото те не те лъжеха , за да се облагодетелстват от това, а за да ти направят впечатление...

   Не смееше да обидиш никого, изслушваше всички и се опитваше да примиряваш сърдитите. Тя също го прави, но по- прямо, по- открито,по- силно.

-Замисли се, каза Иван, за Тони, нали?

  Наложи се да повтори въпроса , тъй като тя не го чу. Спомни си малката Тони, току що станала от сън, с рошава руса коса, която не искаше да среше.

- Приличаш на малка вещица, каза Нона.

- Но на сладка малка вещица !, беше допълнил баща й. Малката не беше реагирала привидно погълната от разпилените елементи на строителя си.

  А много отдавна, преде двадесет и осем години, бащата на Нона я чакаше да излезе от приемния изпит за езиковата гимназия , на чаша коняк под чадър на терасата на “Верея”. Там, близо до училището,  където тя се потеше над задачите, той се беше запознал с артиста Никола Анастасов, който гостуваше на местния театър. Не беше хапнал нищо, може би не беше се и сетил, че хората обикновено приемат храна по това време на деня. Само чакаше ли, чакаше...

  Неговото умно и своенравно момиче беше на първия изпит в живота си и Михаил Кондов се чувстваше особено...

   Няколко месеца преди да попадне в неврохирургията, Нона се разхождаше без цел из улиците на същия град  или по- точно,  с единствената цел да свие времето до поносими няколко мига. Носеше под мишница няколко вестника,  прочетени почти до рекламите, със запълнени всички квадратчета на кръстословиците и чакаше Тони, която беше пораснала до първия си изпит.в същия град, по същото време на годината за също така елитната математическа гимназия.

  Имаше свободен ден, а може би трябваше да натрупа много работа. Стомахът й гореше от неусвоена солна киселина и се свиваше от прекалена възбуда на вегетативната й нервна система. И как не!

    Нейното опърничаво момиче показваше какво може и Нона вярваше в него, може би повече, отколкото то в себе си.

    Детето беше спало спокойно, както й се стори. Събуди се рано, но не прекалено. Приготви се и / колко странно!/ , поиска да закуси. Може би се изплаши от заканите на майка си да я зареди със шоколад и сандвичи за изпита.

  Чакаха автобус цяла вечност или поне така се стори на Нона. Можеха да вземат такси, но за беля, не мина ни едно. Всъщност, притесняваха се напразно. Пак пристигнаха точно навреме.

  Последни наставления , които Тони изслуша без възражения. Дали беше решила да не противоречи на майка си точно преди изпита, или просто не я чуваше?

  Отвориха вратата и децата започнаха да влизат вътре. Нона целуна леко дъщеря си по бузата като внимаваше да не остави червило, но тревогата й беше напразна. Устните й бяха толкова сухи, че бяха всмукали в себе си дори и твърде мазното червило , което използваше.

   Глупаво е, че се вълнува. Дори нищо да не стане, това е само изпит и нищо повече! Само че Нона беше свикнала никога да не се проваля на изпити.

  Последните липи в този тъй богат с такива дървета град пръскаха вече тежкия си, прецъфтял мирис и тоя дъх на сух цвят като от билков магазин, беше особено непонятен и неуместен в огромните пространства на откритите и широки главни улици...В парка изведнъж избухна фонтанът, с невиждано високи струи, а до него група цигани, прилично облечени и с вързопи работни дрехи под мишница, чакаха да ги наеме някой предприемач за строежите на множеството три и четириетажни богаташки къщи с мансарди и магазини  с решетки на партера...

   Говореха тихо и посрещнаха чинно мъжа със светлия костюм , които ги оглеждаше недоверчиво, очевидно свикнал да подбира работници от тоя черен пазар на мускули и пот за грошове. Смазани от безработицата и безпаричието, под гнетящата тирания на многолюдните си семейства, младите здрави мъже щяха да приемат всяко предложение и всяка цена за себе си.

  А в този миг Тони сигурно привършваше третата си задача...

 Беше въпрос на време, само въпрос на време. Всеки по реда си и всеки сам пред билетчето си...

.....

 Тони седеше във влака до прозореца,срещу леля си, без да говори. Беше привидно тиха и безмълвна и леля й го отдаваше на случилото се с майка й. Но всъщност за племенницата й объркването отдавна беше свършило и дори беше забравено. Много отдавна Тони знаеше какво ще прави на този ден.

  Беше рождения й ден. Днес трябваше да има гости. Все пак, това са четиринадесет години, а не на петел шията, както казваше една приятелка на майка й. Не, Тони не смяташе , че е толкова важно да има гости на рождения си ден. Всички знаеха какво се беше случило и я окуражаваха, както децата го правят едно към друго.

    Леля й се сърдеше, че не закусва. Тя не можеше да приеме, че има хора, които не смятат незакусването за събитие като Тунгуския метеорит, например. Майка й изобщо не настояваше. Слагаше по някой примитивен сандвич в чантата и Тони неизменно стигаше до него в някакъв отрязък от време. Така де, когато се събуди стомахът й. По- рано нямаше смисъл.

   Мислеше за какви маловажни неща се притеснява леля й. Например, че котето можело да събори празните кашони от гардероба. Или че балконската врата не се затваря плътно и някой можел да влезе да краде, докато ги няма. На десетия етаж! Тони щеше да падне.

   Представи си този крадец- алпинист с всичките му такъми, с телевизора и касетофона, а може би и с коженото палто на майка й как виси на въжетата, а полицията го чака долу. Леля й си я биваше да измисля екшъни, няма що! Ако знаеше, че майка й веднъж беше забравила ключовете на вратата отвън и те си бяха стояли там цял ден...

  Друга причина за тревогата на леля й беше как ще се оправят в Пловдив. Много важно, все ще има кого да попитат, а и Иван сигурно щеше да ги чака. Той се обади предната вечер и обеща. А Тони знаеше, че той никога не обещава току така.

  Знаеше го от Джини.

   Леля й изглеждаше мрачна и угрижена. Тя изобщо не беше наясно в какво състояние е сестра й. Не знаеше дали Тони щеше да може да се справи с положението. Смяташе я за доста разглезена. Поддръжката на дома изискваше умения и желание за усвояването им, което племенницата й не притежаваше. Прането, чистенето, готвенето, бяха важни неща и с тях трудно можеха да се правят поносими  компромиси. Тя имаше предвид личното си битие на майка на двама сина и още двама мъже- свекър и съпруг, които чакаха на нея за всичко. Въртеше се в този кръг дейности и освен това ходеше на работа. Недоволстваше , че никой не й помага, но не можеше да си представи да пренебрегне нещо от задълженията си. Като че ли ако го направеше, светът щеше да се срине...

   Беше се отдалечила от сестра си доста отдавна, още когато се омъжи. Мислеше , че и за нея домът има такова огромно значение. Не знаеше ,че и Нона,и Тони гледаха спокойно и без паника на такива случаи.

...Тони си представяше как някога майка й я вземаше от детската градина през зимата и я водеше по замръзналите тротоари. Ботушките й се пързаляха и тя падаше на всяка крачка , но не се качваха на автобуса. Всъщност, такъв сигурно нямаше, лошото време беше блокирало транспорта. Ръката на майка й я държеше здраво, изправяше я когато падаше и продължаваха. На Тони й беше трудно, но не протестираше. Беше й достатъчно, че има кой да я изправи, когато падне...

    Майка й крачеше, стиснала устни, загледана някъде пред себе си, унесена в мисли,които Тони не подозираше. Сигурно беше, че са далече от малкия апартамент , в който живееха тогава. Там беше вече топло от предвидливо запалената печка “Чудо” и дежурните пържени яйца или печено сирене щяха да бъдат приготвени много скоро. Много пъти пред очите на Тони изникваше точно този упорито затворен в себе си майчин профил, твърдо решен да се пребори със снежния вятър.

    Ето, вече са у дома и майка й развързва шалчето, сваля качулката, събува ботушките и я слага до печката,  Целува студеното носле, после студените зачервени бузки...пипа ръцете й, но те са толкова топли, доверчивите малки ръце отзивчиво скрити в майчините...

   Не можеше да се откъсне от тоя спомен. Откакто майка й престана да я води за ръка, винаги измръзваше зиме. Нона я караше да слага ръкавици, но момичето знаеше, че не помагат.

 Беше пак през зимата и беше ужасно студено. На Аязмото нямаше почти никого. Тони се изкачва нагоре с майка си. Опитва се да я замери със снежни топки .Близо са до площадката, където при хубаво време играят федербал. Тони ляга в снега. Снегът е екзотика в този град, тя се радва,става, но майка й я бута пак. После тръска клонче над нея. Тони се протяга, иска да направи същото. Почти стига и силно дърпа. Успява и косата на майка й блести на слънцето от скрежа.

   Следва главното.Нона изважда термоса и налива чай. Подава и сандвич. Яде с върховно удоволствие. Измръзвали врабчета плахо скачат от клон на клон, обнадеждени от силното слънце. Тони не може да гледа към снега, очите й са целите в сълзи. Може да види катеричка. Това е една от причините да ходят там. Разбира се, отиват и в зоокъта.

   Момиченцето не знае дали да се радва на животните там. Майка й очевидно не се радва .Чува се мощния рев на лъва, затворен в помещението, а вълците не спират безкрайния си бяг от единия до другия край на клетката...козината им е дебела и лъскава.

- Защо бягат постоянно? - пита малката.

- Защото не се признават за победени. Защото все още мислят за свободата.

   А тигрицата изобщо не става. Лежи свита на кълбо и не поглежда никого.

- Тя предала ли се е ?

- Тя е толкова далеч от волността, колкото и ние...

  Тони не разбира какво иска да каже майка й. Може би има предвид, че животното е родено в клетка и лишено от партньор...

   Дори и мечките не спят зимен сън, а нали трябва да спят?

-Те са в плен, а там никой няма нужда да бъде такъв, какъвто е на свобода...

  По- скоро е какъвто го иска публиката. Затова мечките просят ябълки и бисквити. Пленът има свои закони и те се смятат от някои за нерушими.

- Виж ти, застават на два крака! Интересно  е!

- Жалко е.

  Малката подава отново сено на козите и се опитва да ги погали по муцунките. Да, те са нещо друго. Еленът е пуснат навън и се носи в красив бяг по алеята. После ще го приберат в кошарата, където му е мястото. Близо до сеното.

  Майката не обича маймуните. Докато дъщеря й ги гледа, сяда на една пейка и чака.

-В тях няма нищо маймунско. Пощят се и си ядат бълхите. Справят се с тези,  които живеят за тяхна сметка като ги изяждат....А ние си носим паразитите и дори се пукаме от гордост, че ги имаме...паразити върху радостта ни, върху мисълта ни...върху любовта ни, върху възторга ни, дори върху любопитството ни.

   Това, разбира се, не е за Тони, а за самата нея. Но на Тони тук й харесва. Пазачът иска да й подари едно морско свинче. Нона я разубеждава. За нея тия животни са професионален дразнител. Напомнят й малко жестоките упражнения по физиология и биохимия...

- Как, чуди се Тони, правили сте опити? А после?

- После те умираха...

   Тони е на кръстопът. Майка й безспорно помага на хората . Но ето как го е постигнала! Нещастните морски свинчета, жаби и зайци!

    Снегът е малко и двете правят едно съвсем малко снежно човече, символично. Просто защото от сняг се прави снежен човек.

 ....А сега Тони има рожден ден. Навън е прашен, сух октомври. Пече слънце и листата още не капят.

   Тони дълго си мисли кой е виновен това да се случи с майка й. Много й се искаше да има виновник и той да получи наказание. Защото злото беше сторено. Може би беше Иван. Той и не подозираше за това. Може да са искали да го уплашат, него, не майка й. Кой може да смята, че тя ще се уплаши? А той е известен.

   Мафията, казваше майка й. Тя не беше наясно какво става в страната, нито срещу какво се борят някои хора, включително и новият й познайник. Дали изобщо се бори? Може би само прави злото известно за обществото. Беше гледала много филми за покушения срещу журналисти или политици. Но в България изобщо не ставаше така. Нищо не откриха за двамата депутати, нито за журналиста от радиото...

  Неохотно Тони трябваше да признае,  че Кондов не е виновен. Той просто си вървеше по пътя. А майка й? Какво правеше с него, вместо да стои при нея? Има си толкова забавления... Тони забрави за какво разговаряха с Нона малко преди изпита за гимназията.

  Беше разбрала , без чужда помощ, че те двамата имат особени отношения помежду си. Личеше, че им е хубаво заедно. Тони беше голяма, няма да се прави на дете, нали? Разбира ги тия работи. Освен това, беше гледала филми  за любов. На тяхната възраст може би все още имат нужда от това...

   А и, както вече казахме, Тони харесваше Иван отдавна и ще-не ще, трябваше да си припомни това. Стори й се разбран, приветлив и загрижен. Да не говорим, че беше баща на Джини, а тя беше върхът!

  Но имаше едно съмнение. Не знаеше дали е сторил необходимото за майка й. Добре, че Леков се беше отзовал там. Тони го познаваше от малка. Наскоро беше отишла в болницата и той беше казал:

-Тони, ама ти ли си това? Аз гледам през вратата и  си мисля: Кое е това хубаво маце в кабинета на Нона? Станала си по- висока от майка си! И косата ти е пораснала много, като на някоя кинозвезда! Я кажете , с какъв шампоан се миете?

  Тони се изчерви цялата и се засмя смутено. Все пак, той беше интересен мъж , а тя- вече девойка. Ето, сега беше убедена, че именно на него се дължи това , че майка й е жива. Да  не забравим, и Джини много го беше харесала! Дори съжаляваше, че са се видели толкова за кратко, особено когато разбра, че е разведен.

  Изобщо,оказа се, че двете харесват едни и същи артисти и състави. Затова касетите на Тони напълно задоволиха вкуса на приятелката й .Тя разреши на Тони да се гримира с нейните сенки и дори я научи как да го прави. Беше много доволна от резултата и дори й направи снимка.

  Според Джини, баща й изобщо не осъзнавал от какво се е отървал. Напълно бил безотговорен към собствената си сигурност. Това и Тони го беше разбрала.

  Освен това, той живеел много скучно, дори бил кон с капаци. Според нея, можел да се възползва от положението си и да си направи живота интересен. А и поведението му било като програмирано на компютър .Само делови срещи и разговори.Почти не ходел на коктейли , само когато много се налагало. Нито на светски партита. Ходел в планината на ски и то сам.

  За Тони това беше съвсем ново. Тогава тя си даде сметка защо двамата с майка й намираха общ език. Не, тя лично не смяташе, че някой е длъжен да се държи като плейбой само защото има достъп до висшите кръгове. Харесваше сериозните мъже и бащата на Джини беше точно такъв. Те не се лигавят на шведски маси и край нощни басейни.

   В планината...Да, това може, то е друго, наистина за него!

   Беше ужасна малка пуританка и провинциална моралистка и Джини се забавляваше от това. Забрави каква сцена направи на баща си предната вечер. На нея наистина й беше интересно с Тони. Веднъж и тя да е по- голямата, след като цял живот е била най-малката. Разгледа купищата снимки и се смя на някои.Например на Тони, заспала на дивана с учебниците до нея. Или на братовчедите й, които набиват пуканки направо от тавата.

  Опозна всичките й приятелки и момчетата , които я харесваха.Дори отговори на един нахалник по телефона. Разказа й за бившите си гаджета и защо ги е разкарала. Беше успяла да убеди Тони, че именно тя ги е ритнала.

  Тони беше впечатлена. Джини беше върхът. Бяха протегнали дългите си крака на килима в хола и отраженията на светлината играеха в лъскавата черна коса на  Джини. Изведнъж й заприлича на една приятелка на майка й от ученическите години. Намери албума и наистина установиха приликата.

   Според майка й, леля й Валерия била единствената жена без женски недостатъци. И с най -красивата черна коса.

   Все пак, Иван може би беше виновен. Тя беше решила , че той е способен да се грижи за майка й. Можеше, ако не друго, поне да я убеди, че има нужда някой да се грижи за нея. Беше се случило нещо съвсем непредвидено и той не оправда доверието й!

   И сега какво да прави? Сигурно се самообвинява, но каква ли полза...На всичкото отгоре,  е все зает. Значи, остава само един човек,  който може да поеме вахтата. Самата Тони.

  Тя щеше да бъде при майка си. Винаги и неотлъчно. Ще я оставя сама само когато ходи на училище. Сигурно й се вие свят понякога. Изобщо, излиза от болница, все пак. Не беше наясно какво трябва да чувства майка й след травмата. Представяше си как пътуват двете и не се сещаше , че леля й е с нея. Когато пристигнат, ще я настани на дивана и ще приготви нещо за ядене. Имаше една тънка книжка с рецепти , но те бяха сложни. Трябваше да я изненада с нещо. Да, можеше да й разкаже за Фарук. Как отиваше до дивана и мяукаше. Дори когато Тони го прегръщаше, пак гледаше натам, сякаш питаше къде е другата му приятелка.

   Не, Тони никога нямаше да приеме , че няма виновни. Но може би не трябва да казва на никого какво мисли, особено за Иван. А на него пък в никакъв случай! Видя го как изглеждаше , когато й съобщи за катастрофата. Може пък и да е влюбен в майка й...

   Но когато ги посрещна на гарата, изглеждаше значително по- добре. Дори се пошегува с нея. Попита я дали не е донесла и Фарук. Той бил верният й пазач. Така хъскал към непознатите, че ако не бил толкова малък, можел и да ги уплаши!

-Аз цялата съм издраскана от ноктите му,з ащото го къпах...И сигурно всички в блока го чуха. Не поиска да го изсуша, избяга и от сушоара! - Тони беше безкрайно възмутена от поведението на котарака.- Но мама точно затова го харесва, защото е дивак!

  Леля й беше отишла до тоалетната и тогава Иван попита:

- Сърдиш ли ми се, Тони?

- Не, защо да ти се сърдя?

- Защото не можах да опазя майка ти.

- Станалото- станало. Нали сега е по- добре...

- Значи се сърдиш.

- Не се сърдя.

- По-добре е да нямам близки хора, за да не ги излагам на риск, така ли?

- Ти го казваш. Може и да е по- добре да си като прокурора, дето имал само сестра в чужбина и една котка. Затова никой не можел да го уплаши...

- Но преди да стане прокурор, не е мислел така и сигурно е смятал, че е нещастен сам...

- Сигурно...

- Сега майка ти ще си стои дълго време в къщи. Ще бъдете заедно и сигурно ще бъдете доволни и двете...

- Не вярвам. Мисля ,че още днес ще се скараме.

- Човек се кара с хора , които смята за близки...Мисли, че може да ги засегне ...Така че...

- Да съм казала обратното?

   В хладния безстрастен въпрос прозвуча познат оттенък.

-Разбира се. Ти знаеш, че си най- близкият й човек.

   Тони не каза нищо.

- Шефката на майка ти ще изпрати линейка да я вземе. Така че обратно можете да пътувате заедно.

- Защо, нали се е оправила?

- Така е по- удобно. Тони,сигурно няма да ти олекне, но аз много съжалявам за станалото.

- Разбирам те. Можеше и на тебе да се случи. Дори по- лошо.

- Няма значение какво чувствам аз, нали2

- Да- неочаквано потвърди тя.

  Беше истинска дъщеря на майка си. Той неволно се усмихна на това сравнение. Дори не се сети да прикрие усмивката си.

- Не мисля, че казах нещо смешно.

- Не беше смешно. Предполагам , че същото би казала майка ти.

- Знаеш ли каква е изненадата?

- Не.

- Не ти ли е казала?

- Не , разбира се. Не я ли познаваш, никога няма да издаде нещо, което не е за моите уши...

- Нали сте приятели?

- Тайната си е тайна.

- Аз много харесвам Джини.

- И аз много я харесвам.

    Тя се засмя и лицето й светна за пръв път след станалото с майка й.

- Естествено, нали ти е дъщеря...

- Някои родители не харесват децата си.

- Например мама. Тя изобщо не ме харесва.

- Едва ли. Харесва те, но не ти казва. За да не се възползваш.

- Не я познаваш! Не ме харесва, наистина е така! Харесва братовчед ми. Винаги е искала да има син. Тя ми го каза. Лично.

- Не е постъпила добре.

- Така ли мислиш?

- Докато са бременни, жените мислят  ,че непременно ще имат момче или момиче...фантазират си...И когато стане обратното, са разочаровани...Предполагам , че и с нея е било така...Но за четиринадесет години все й е минало...

- Много успокоително, няма що!

- Съжалявам , ако не съм те успокоил , но това мисля по въпроса.

- Тя изобщо не обича жените и оттам идва всичко. Смята , че ще бъда като всички, като леля, например...Представи си, тя постоянно чисти у тях!

   Леля й се беше върнала и той ги закара в клиниката, след което си тръгна. На вратата се размина с висок мъж с побелели коси. Погледът му се плъзна по него,  без да го види. Нона си отиваше и той пак щеше да остане без нея. Колкото и да не искаше да го признае, чувстваше се много добре, когато всеки ден ходеше при нея и прекарваха много време заедно. Сега тя щеше да е прикована доста време у дома и кой знае колко хора щяха да й досаждат с вниманието си...да можеше да я настани близко до себе си...Ами Тони?

  И какво значение има, че някакъв висок мъж с побелели коси влизаше в клиниката! Но мъжът го видя и трепна. Проследи го с поглед и ако погледите имаха материална сила, проблемът Кондов щеше да бъде решен завинаги...

 Мъжът беше Александър Алексиев, бащата на Тони. Беше се появил с намерението да се погрижи за Нона. Надяваше се, че Кондов я е изоставил. От желание за дискретност, от страх за репутацията си, от чувство за вина...има толкова причини да я изостави. Но той беше тук

  Бил е тук през цялото време. Нещо го караше да мисли така. Алексиев не знаеше, че си тръгва. Не знаеше, че причината за тръгването му нямаше нищо общо с това, което предполагаше.,

  Но сега и тук, те имаха нещо много общо.

  И двамата бяха излишни.

   Човекът, който щеше да поеме грижите за Нона, беше вече при нея. Единият беше си тръгнал доброволно, а другият беше закъснял. Човекът беше облечен с къс дънкен гащиризон, шарена тениска, дъвчеше дъвка, носеше маратонки. Имаше дълга руса коса и упорито стиснати устни.

  Тони беше завладяла най- после своята територия. Както мислеше- завинаги.

  Алексиев искрено мразеше Кондов. Той му беше отнел Нона. Ако не беше се появил на медийния небосклон, тя никога нямаше да го срещне и щеше да си остане с него. Кондов беше млад, жизнен, енергичен. Беше известен и сериозен. Сега забеляза и нещо друго, което го накара още повече да го ненавижда.

   Изражението на лицето на съперника му беше отчаяно и мрачно. Този човек се държеше като че ли беше загубил нещо много скъпо. Тази изразена печал, вместо да го оневини в очите на Алексиев, отприщваше нови неприязнени чувства, защото разбра, че този мъж искрено обичаше Нона и страдаше заради нея. Беше толкова уязвим, като че ли боледуваше и той, дори сега, когато тя вече беше добре. И Алексиев изгуби и последната си надежда.

  Защото се беше надявал да убеди жената в безразличието на любовника й, да й каже, че пет пари не дава за нея, нали самият той се е отървал! Но Кондов беше отчаян. Това пролича в подчертаното внимание, с което извади пари да си купи вестник...беше посегнал към друг, но се беше отдръпнал ...Обзе го желание да го заговори, да му каже нещо уязвяващо, нещо много обидно...Едва ли можеше да се защитава в това състояние. Но внезапно пред Кондов идникна младо чернооко момиче, прегърна го поривисто и го целуна по бузата.

-Татко,ще ме вземеш ли със себе си?

  Беше дъщеря му. Дори и сега не беше получил нещо , за което да го упрекне.

  Впрочем, Кондов също не питаеше добри чувства към Алексиев. Обаче Нона никога не говореше за отношенията им. Колкото откровена беше в другите си преживявания, толкова ревниво пазеше в себе си нелекия и не съвсем кратък период с Александър. Кондов се засягаше

    Дали приятелката му го смята за недостатъчно интелигентен и нечувствителен , че да не може да разбере сложните кълба от страсти между двамата?

- Той не е предвидим, казваше тя, не знам какво да очаквам от него, не знам как да постъпя понякога. Не знам какво да споделя. Отначало споделях всичко и често си патех. След това вече си премълчавах и ме обвиняваше в притворство.. Ти си различен. С тебе винаги зная какво да очаквам. Дори знам как ще ми го кажеш...

- Значи не съм интересен.

- Уморена съм от интересни мъже. Този преди тебе беше такъв...

- Понякога е по- добре да си уморена , отколкото да не ти се случи нищо различно.

- На мене ми се случи.

- Какво ти се случи?

- Влюбих се в един предвидим мъж. Беше съвсем предвидимо, че ще се влюбя. И така стана. Въпреки предвидимостта, с нетърпение чаках да го срещна.

- И той се влюби в тебе. И това беше предвидимо...

- Да. Само трябваше да го накарам  да не изпитва угризения за тази любов...

  “Тя е добре сега, мислеше си Кондов, на нея й е добре с Тони...Скоро ще я видя...вече много често ще я виждам. Но сега...просто трябва да е с Тони...”

  Кондов почти беше излязъл от града, когато в стаята  на Нона се появи Алексиев. Сети се, че не е купил цветя и излезе да потърси. Никога не си спомняше какво точно обича тя.

  Нона беше седнала на леглото . Беше вече облечена за път. От двете й страни стояха сестра й и Тони и разказваха как майка й приела вестта за случилото се. Нона пак имаше главоболие и повече слушаше отколкото говореше. Ставаше дума за много неща изведнъж и тя се уморяваше да ги разграничи и обхване. Наистина ли всичко това се е случило за някакви си десетина дни?

   Изведнъж, намерила пролука в пороя от изречения на Тони,каза:

- Остави ме да кажа най - важното,Тони!

- Кое е най- важното? - тя безспорно се досещаше , но се правеше на невежа.

- Вие така ме нападнахте, че забравих да ти кажа честит рожден ден!

- Ами кажи ми го, де!- и тя едва видимо подложи бузката си.

- Закъснях. Вече си на четиринадесет години и десет часа! Обаче за пръв път те целунах точно преди четиринадесет години1

 Тони се усмихна. На бузата й вече розовееше петно , но тя не бързаше да го избърше.

- Сигурно тогава не си била с червило.

- Не, но те познах. Беше единственото русо бебе в родилния дом.

- Мислех , че всички бебета са руси...

- Тогава не бяха. Само ти.

- Добре, че се е случило така, че както недовиждаш...

- Тони, смяна не е възможна!

- Кажи ми за изненадата!

- После.

- Искам сега!

    Вратата се отвори. Влезе мъж на около четиридесет години с прошарена коса и тъмни очила.

-Ама че изненада! - каза Нона. Шефката изпратила Младен вместо бай Руси!

 И тя протегна ръка на мъжа.

- Здравейте, доктор Кондова! Това е за вас .- и той подаде голям букет от хризантеми.-държах ги в буркан по време на пътя да не увехнат!

- Сестрите са обрали градината на бай Стоян,нали?

- Точно така, за малко да ги подгони!

  Бай Стоян беше градинарят на болницата.

- Не мога да се начудя , че са изпратили точно тебе...

- За това заслугата е на вашата сестра, Елена. Отишла при шефката и най-отговорно й заявила, че се страхува за вас, ако ви вземе бай Руси, защото бил убиец. Но не щеш ли, той чул. Разгоря се луд скандал, докторката си запуши ушите и щеше да припадне, избяга от кабинета и ме засили насам...А те двамата може и още да се карат... !

 - Че какво има тук за спор? Той наистина кара като каруцар. Когато пътувахме за конференцията в София, на Леков му стана лошо, а той е шофьор от петнадесет годишен!

- Шефката ме изпрати през задния ход , да не ме видят другите...

- Голяма конспирация, цялата болница знае, че бай Руси го държат по милост при нас докато навърши възраст за пнсия!

- После Теди ме догони с букета..

- Жестоко!

-...с много поздрави и целувки! Да предавам ли?

- Какво чакаш,давай!

  Младен се наведе и целуна Нона по бузата.

  Тя събираше багажа си и изведнъж усети, че главоболието й беше минало. Беше се потопила пак в познатата среда и всичко беше наред.

- Целувките само от Теди ли са?

- О, има и от други...

- Да не е от Господинов?

- От него в четворна доза.

- Че той нали е влюбен в Йорданова?

- Какво говорите,с доктор Йорданова те са също като във вица за маймуната , която се оженила за жирафката!

- Какъв ужас, нали? Да не би да сте пазарили “Джипси авер “за посрещането?

- Не,само линейката изпратиха.

  Той вдигна багажа й.

- Госпожата може да седне при мене заедно с Тони.

- Не,аз ще седя отзад,с мама.

- Нона!- това беше Александър. Приближи се и я прегърна. Тя не каза нищо , но не се и отдръпна.

- Татко, кога дойде?- попита Тони. Усмивката й бавно изчезна, защото отговор не последва.

- Много се притесних...

- Не е било необходимо...

- Получих сърцебиене, сърцето ми взе да прескача...

- Имаш изписани лекарства...

- Не помагат, когато има дразнител! Ще тръгваме ли?

- Да,каза Нона, но се боя , че за тебе няма да има място. Все пак е линейка, а не микробус...Шефката не е предположила, че ще имам толкова посрещачи...Съжалявам, но ще се наложи да пътуваш с влака.

- Нона, каза той, вече по- тихо, трябва да се почерпи нещо персонала...

- Вече е почерпен.

 Алексиев си спомни с кого се размина на входа и прехапа устни.

- Добре. Поне това е свършил...

- И много други неща.

-З а повечето от които е виновен!

 Настъпи неловко мълчание.

 И сякаш едва тогава забеляза Тони.

-Честит рожден ден, Тони! Нали не се сърдиш , че обърнах най- напред внимание на мама? Сега тя е най- важна, нали?

  Тони мълчаливо наведе глава.

-Вече не си дете. Желая ти много успехи, щастие и да слушаш мама.

  Тони все тъй мълчаливо слушаше, търпелива и привидно спокойна. Баща й я беше прегърнал през раменете и приликата помежду им особено биеше на очи. Той извади банкнота от хиляда лева и я подаде с думите:

-Мама да ти купи нещо, от което имаш нужда...

   Момичето още повече се смути и прибра парите в джоба на гащиризона си. Чувстваше се много неудобно от всичко това. Защо баща й толкова бързаше да й даде парите, сякаш да се отърве от досадно задължение? Ето, майка й отложи изненадата, сигурно за да са само двете. А той я засрами пред толкова много хора! Добре, че Иван беше донесъл за сестрите една разкошна торта, кафе и кола...иначе кой знае как щеше да използва и този повод за да се изтъкне...

  Иван й беше казал, че се смята за човек с опит като пациент, откакто беше прекарал известно време в “Пирогов”. Разбрал , че сестрите са все на диета, но по много особен начин това не се отнасяло за тортите.

- Знам, че жените обичат да си пият кафето с нещо сладичко, каза той на старшата сестра.

- Какво говорите, при нашите килограми ! - възпротиви се жената.

- Само не казвайте, че пак съм сбъркал!

- Ех, пък и вие! Де всеки да бъркаше като вас! С такава торта грешките са в рамките на позволеното.

  Ако беше баща й, щеше поне един час да беседва със старшата, да й обяснява откъде е крепил тортата, какви хубави торти правят в неговия град и колко ги харесва Нона. Колко било важно тя да се оправи, колко се е притеснявал за нея, за Тони и за кого ли не...колко са безотговорни някои хора, като са на върха, мислят че всичко им е позволено...сестрата би трябвало да го слуша търпеливо, нали е милосърдна сестра, сестрите много държат да ги наричат точно така. Да се чувства ощастливена от това,  което й казва, от това,  което й е донесъл...

  Изобщо, баща й умираше да прави церемонии от най-прости неща, като поднасянето на един подарък, например.

  Но сега просто трябваше да си вземе чантата и да тръгне към гарата...защото в линейката имаше място само за Тони, а тя нямаше намерение да го отстъпи на никого. Пак беше забравила за леля си.

  Вече отиваха към линейката и шофьорът обясняваше на Нона:

- Ще ви е съвсем удобно, дюшекът е съвсем нов. Старшата го извади направо от склада.

- Излиза, че всеки е направил нещо за мене...

- Тя нямаше да го направи, ако Теди не вървеше подире й по цял ден...

- Боже, досега не съм пътувала легнала...Само веднъж в спален вагон.

 Нона се качи в линейката и внимателно се настани на койката. Тони седна на седалката до нея.

- Сега съм пациентка, а ти си медицинското лице. Знаеш ли какви са задълженията на този, който седи на това кресло?

- Мамо...забрави изненадата!

- Не съм. Нека да тръгнем и никой да не ни чува...

 Тони й подаде чантата и тя извади малко пликче от целофан в което, залепена за картичка с надпис “Честит рожден ден!”, зеленееше изсушената детелина с четири листенца.

- Мамо! Истинска ли е ?

- Съвсем. Къде виждаш следи от монтаж?

- Ти ли я намери?

- Не.

- А кой? Да не си я купила?

- Ти пък, кой продава такива неща? Иван я намери, точно преди да стане купона...Аз търсих, търсих, но не успях...

- Знаех си , че не си ти!, каза Тони сякаш с облекчение.- Ама и той пък е един късметлия...

   Обзе я внезапно прозрение:

- Да не мислиш, че тя ви е спасила?

- А не е ли?

-  Мамо, едно растение! При това мутант!

- Можеш поне веднъж да повярваш!

- А защо!

- За да привличаш положителни енергии към себе си.

- И какво ще стане тогава?

- Ще ти върви повече...

- Вятър и въздух под налягане!

 От кабината леля й слушаше през отворената стъклена преграда.

- Тони, не може да не вярваш!

- И ти не вярваш, само се преструваш!

- Вярвам. Винаги съм вярвала...

- Не вярваш! Ако вярваше...Мамо, вярващите са съвсем различни от тебе!

- Вярата е нещо лично...

- Пак ли се карате? - намеси се леля й - Много малко изтраяхте.

- Аз нали ти казах, уморено й натякна Тони- Нищо не разбира. Не мога да проумея защо...

- Може би ще е така и друг път. Все пак, удариха ме в главата...

- Пак си намери оправдание.

- Тони, майка ти има нужда от покой, не бива да я ядосваш!

- Тя не ме ядосва. Само спорим.

- Да, но ти нищо не приемаш. Това не е спор!

- Няма значение какво приемам и какво не. Зная, че съм права.

- Така ли? Слушай, моля ти се! Само я чуйте! Тя била права! И коя си ти , че си винаги права?

 Нона леко се усмихна, сякаш й поверяваше голяма тайна:

-Аз ли? Аз съм майката на Тони. Майката на Антония Алексиева. Това не е ли достатъчно?

  И повтори с притворени очи:

-Аз съм майката на Тони. Да. Майката на Тони...

“Съвсем са откачили, помисли си сестра й, горките, много им се събра...Дано се оправят бързо!”

                           Октомври 94-август 95 година ,Стара Загора

 

                           КРАЙ