Поредната сутрин, в коята се страхувах да отворя очи, сякаш знаейки, че това, което ще видя, няма да е по-различно от това, което се случваше насън. Вече няма къде да избягам. Вече не сънувам как летя, а само как падам... като продължение на безгрижния ми отдавна сънуван полет. Щастливият край и без друго не ми е по вкуса. Падайки, осъзнавах колко нереален е той. Кошмарът е в мен, независимо от това, дали спя или съм буден... и ме руши бавно и мъчително. Вече няма къде да избягам. Решетките са навсякъде. И какво от това, че през тях виждам небето, морето, любимата...? Това само прави болката още по-непоносима, а свободата, която нямам - още по-красива. Не мога ли и аз просто да спусна завесите и да погледна килията си с други очи? Да сложа нови тапети, няколко картини по стените и да се отпусна приятно изморен в любимото си кресло. Да отворя с интерес някой вестник и да се възмутя от дъното на душата си от новия закон, приет от парламента, от ежедневните терористични атентати, от изсич ...