Поредната сутрин, в коята се страхувах да отворя очи, сякаш знаейки, че това, което ще видя, няма да е по-различно от това, което се случваше насън. Вече няма къде да избягам. Вече не сънувам как летя, а само как падам... като продължение на безгрижния ми отдавна сънуван полет. Щастливият край и без друго не ми е по вкуса. Падайки, осъзнавах колко нереален е той. Кошмарът е в мен, независимо от това, дали спя или съм буден... и ме руши бавно и мъчително. Вече няма къде да избягам. Решетките са навсякъде. И какво от това, че през тях виждам небето, морето, любимата...? Това само прави болката още по-непоносима, а свободата, която нямам - още по-красива. Не мога ли и аз просто да спусна завесите и да погледна килията си с други очи? Да сложа нови тапети, няколко картини по стените и да се отпусна приятно изморен в любимото си кресло. Да отворя с интерес някой вестник и да се възмутя от дъното на душата си от новия закон, приет от парламента, от ежедневните терористични атентати, от изсичането на горите, от детето, което убило баба си, понеже не го пуснала да излезе навън с приятелите си... от целия ад, който създаваме самите ние. И да пожелая промяната. Да повярвам в промяната. Да бъда промяната.

Не мога. Никой не би могъл. Краят никога не е щастлив. А при мен и началото не беше. Решетките ме плашат до смърт. Килията ми е прекалено тясна. В нея вече няма място дори за мен самия. А как ми се искаше... Господи, как ми се искаше да пусна в нея поне частичка от небето, от морето, от любимата... преди последната ми вечеря.

Откъде е цялата тази тъга? И това постоянно безсилие? Роден съм с очи на мъртвец и сърце на влюбен. Уви. Лоша комбинация на гени, предполагам, или може би просто наказание свише (най-вероятно за бъдещи грешки, ако изобщо се стигне дотам).

15.01.2008