Той бе неудачник. И си го знаеше. Още от малък свикна с провалите. Свикна с обидите и подигравките. Винаги последен успяваше да си завърже обувките в детската градина, а когато измислиха обувките без връзки, постоянно бъркаше лява с дясна и отново бе на опашката. Всички рисуваха по добре. Неговите рисунки винаги будеха смях и недоумение в учителките, и той, смутен дори сам не можеше да обясни какво е нарисувал. Говореше малко и рядко се смееше. Страхуваше се да не сбърка. Да не каже нещо глупаво. Възхищаваше се на момчетата, които смело обясняваха това- онова, смееха се гръмко и винаги бяха първи в бягането. В училище нещата стана още по-зле. Имаше прякор - Смотания. Момчетата се срамуваха дори да говорят с него, а момичетата.. Не е за разправяне. Повечето открито му се смееха, някой дори го обиждаха, а имаше и такива които го съжаляваха. Те бяха най- страшни. Съжалението е по тежко от обидата. Мъжете знаят това. Когато завърши гимназията, вече беше завършен неудачник. Спря да расте когато стигна един и седемдесет. Лицето му, безлично и обло, приличаше на месечна, носът орлов и провиснал, като на арменец, а зъбите криви. От притеснение, Смотаният не можеше да говори с хора. Мълчеше сконфузено , навел глава, и събеседниците му се чудеха как да се отърват по- бързо от него. Родителите му го смятаха за слабоумен. Баща му мислено се чудеше той ли е баща му, но носът му бе същият като неговия. Винаги се срамуваше от сина си и Смотаният го знаеше. А това е тежко. Усещаше го с всяка своя клетка. Майка му не се интересуваше от него. По цял ден се гримираше, ходеше на бинго и се фръцкаше по моловете с превзетите си приятелки, които киснеха все у тях, пощипваха го, смееха се на смешното му лице и открито го оплакваха.Един ден си събра на две , на три  в една раница малко дрехи, храна, резервни обувки и малко спестени пари и си тръгна. Тихо, незабележимо изчезна и два дена никой не разбра, че го няма. По едно време майка му учудена установи този факт, когато се развика, че боклукът не е изхвърлен и той не се появи тичешком. Потърси го в стаята му, сетне в гаража, и като не го откри вдигна рамене, неясно дали разтревожена, или облекчена, възкликна - Виж ти, да не повярваш! - и се повлече към бингото. След седмица никой не си спомняше за него. Наеха жена да разхожда кучетата, да чисти къщата и тоалетните, а всеки месец плащаха на съседското момче да коси двора. Бяха се отървали. Смотаният си нае стая в общежитие в град на морето.Записа се в бюрото по труда и го назначиха в отдел чистота към местната община. Работеше съвестно и мълчаливо. Наемът за стая  в общежитие бе нищожен, купуваше си дрехи на старо и пазаруваше преоценени и залежали хранителни стоки. Много обичаше да гледа спортни предавания, трепереше от гордост когато националните отбори побеждаваха. Стоеше прав на химна и плачеше от радост на всеки спортен успех. Възхищаваше се искрено от тези спортисти. Те бяха великани в очите му. Мечтаеше си за няколко автографа. Заделяше постоянно пари от нищожната си заплата в един плик под дюшека. Планираше да посети мач на националите, но веднъж чу по радиото за деца които нямат тенис маса. Бяха от помощно училище. Каза си - Какво пък, и друг мач ще има, а те ще играят и ще се радват. И реши да купи тази маса. Един ден преброи спестеното. Стигаше за чисто нова маса и за няколко комплекта тенис хилки. Но имаше един проблем. Не знаеше как и на кого да ги даде. Два дена се колеба, накрая отиде и я купи, а следващата нощ я натовари на ръчната си пазарска количка и я закара до оградата на училището. Портата бе заключена, но той прехвърли масата вътре, прескочи, облегна я на централният вход, като постави до нея комплектите тенис хилки. После тихомълком изчезна, щастлив че никой не го пита нищо. И пак започна да пести. В общежитието където живееше имаше две малки деца. Играеха отпред в прахоляка. Майка им, слабовата женица, нямаше мъж, или поне не се виждаше такъв. Явно работеше от сутрин до вечер, защото я виждаше винаги към седем, като подбираше деца от улицата, а те като гладни кученца припкаха след нея. Започна да им купува плодове и мляко,  понякога и месо, и тайно вечер да ги оставя пред вратата им, винаги изтръпнал от страх да не би някой изведнъж да я отвори и да го завари отпред. Никой никога не я отвори. Минаха няколко месеца. Той продължаваше да оставя храна и не успяваше да поспести нищо за своите мечти, но започна сутрин да ходи на плажа, и да гледа сърфистите.