Мъжът грубо държеше юздата на старата кобила и я теглеше напред.
- Хайде, върви! – изръмжа той.
Току-що беше купил животното и бързаше да се прибере вкъщи. Но кобилата като че ли отказваше да се подчини на новия си господар. Съвсем бавно прекрачи прага на обора, където бе прекарала последните 15 години от живота си и излезе навън.
Слънцето нежно погали сивия й гръб с лъчите си и тя потръпна от удоволствие. Над главата й прелетя лястовица и се стрелна в обора, където в гнездото на една от таванските греди я очакваха наскоро излюпените лястовичета и лакомо отваряха жълтите си човчици. Кобилата рязко спря и се огледа наоколо. В градината пролетта бе събудила за нов живот растенията и дърветата. Из въздуха се разнасяше приятното ухание на цъфнали овошки и цветя. Тя отвори широко ноздрите си, за да вдъхне аромата и в главата й нахлуха спомените за отминалото време...
Спомни си как бе пристигнала в този дом заедно с малкото си конче в един такъв подобен пролетен ден преди толкова години. Добрият й стопанин я привърза за яслата, а кончето подскачаше около нея.
- Хайде, Веске, хапни си – и стопанинът й сипа пълна купа с ечемик и царевица, сложи и прясно окосена люцерна.
Гласът му я успокояваше, в него звучаха нотки на нежност и обич. И сивата кобила хареса новия си дом, където се чувстваше щастлива, нахранена и обградена с грижи и внимание.
През лятото с радост помагаше на стария си стопанин с работата, но най-много обичаше разходките с внучетата му в горите, които обграждаха селото. Безгрижно време беше!
- Деца, тръгваме ли? – весело питаше дядото и те бързо скачаха в каруцата, готови за нови приключения.
На портата, усмихната, ги изпращаше баба им и каруцата поемаше по пътя. Подковите на кобилата ритмично потракваха по асфалта, а топлият ветрец леко гъделичкаше лицата на пътниците. На края на селото политаха с бърз ход напред. Пътят лъкатушеше между житните нивя с натежали златни класове, над които нежно припяваше жетварка...
Ето я сенчестата дъбова гора. Наоколо тишина и спокойствие. Високите дървета, вплели клоните си над главите им, приютяваха неуморните птици, които им подаряваха чудни песни. Небето синьо, синьо... без нито едно облаче, а лъчите на слънцето пробляскваха между короните на дърветата. Добрият стопанин подхващаше някоя мелодия и подканяше внучетата си да запеят с него. Леко му е на душата!
Из въздуха се усещаше магичното опиянение на дъхавите билки. Малкото конче свободно подскачаше пред майка си с вдигната опашка и леко цвилеше под радостните погледи на децата. Колелата на каруцата тихо скърцаха по черния път... Приближаваха баира, който ги отвеждаше в следващата горичка. Кобилата на един дъх го превземаше с галоп, а внучетата доволно подвикваха: “Давай, Веске!” и се смееха щастливо.
Там, от високото, им се разкриваше дивна гледка. Небето и зелените поля зад тях сякаш се прегръщаха страстно в компанията на кротките стада, които пасяха наоколо. Горската пътека ги отвеждаше до малкото езерце, образувано сред вековните дървета и огласявано от виковете на жабите. Водните треви, които растяха по повърхността, му придаваха тъмнозелен оттенък. Природата бе докоснала с магическата си пръчица това място. С часове да стоиш и да съзерцаваш няма да можеш да обгърнеш с поглед всичката заобикаляща те красота.
Добрият стопанин подхващаше следващата песен. Внучетата пригласяха след него, а кобилата слушаше и им се радваше, стъпваше внимателно, за да не смути скъпите си пътници. Прекрасни мигове, незабравими емоции, които трябва да се преживеят и да преминат през сърцето ти, за да се усетят с най-пълна сила.
Казват, че от хубавите спомени боли повече. Навярно затова и старата кобила леко трепна. Но продължи да си спомня. Пред нея се ширнаха зелените бостани със сочните дини и пъпеши. Дойдеше ли краят на юли дядото и внучетата често-често отскачаха до там и кобилата добре познаваше пътя. Тя търпеливо изчакваше да откъснат и натоварят зрелите плодове. Каруцата беше пълна, но тя не усещаше тежината, улисана в смешките и закачките между дядото и децата по обратния път към къщи.
И кобилата отново трепна от приятния спомен...
Как можеше да забрави пчелина, приютен в кичестата гора? Рано сутрин добрият й стопанин я впрягаше в каруцата и тръгваха. Там ги посрещаше веселото жужене на работливите пчели и чудната песен на прелитащите птици. Стопанинът й я оставяше да пасе на воля вкусната свежа трева, а той самият наглеждаше кошерите. Грижеше се за овошките и зеленчуците около тях. След това присядаше до нея под сянката на стария дъб, заслушан в гласа на природата...
- Хайде, тръгвай! – чу се изведнъж грубият глас, който я върна от спомените й.
Сивата кобила хвърли последен поглед към двора с надежда да види лицето на добрия си стопанин, да чуе отново топлия му глас. Дълго се взира с широко отворени очи и ноздри... Но не го откри, нямаше го там. Беше си отишъл завинаги, а с него и радостта и безгрижните дни...
Кобилата бавно тръгна, подчинявайки се на новия си господар. Над главата й отново прелетя лястовицата, която навярно искаше да се сбогува. Нещо проблесна в голямото умно око на старата кобила – дали не беше сълза? И тя пое към неизвестното си бъдеще...
© Вероника Борисова Все права защищены