Подадоха си ръце.

     – Значи имаме сделка! – засмя се доволно наемодателят. – Нал тъй казват младите?

     Този отсреща пое ръката, като преди това я огледа през очилата си, за да се увери в нещо, и потвърди:

     – Сделка!

     После си помисли: каква сделка? Но се поуспокои при мисълта, че всеки договор е сделка, колкото и зле да звучи. Особено за брачния договор.

     – Значи сделка имаме – повтори наемателя. – Значи това имаме!

     – Именно! Така е, струва ми се.

     Седнаха на дървената маса и старите столове скръцнаха под тежестта им.

     – Ама все пак кажи – не си млад, защо тук ше живеете? Ха.

     – До центъра е. За децата, да учат... Имат уроци. А и хубаво е. Удобно.

     – Да, удобно е. Но не е хубаво. – Наемодателят беше откровен човек. – Тук живяхме двайсет мизерни години. Четири петилетки. В хола нема естествена светлина. Ти го видя, нал тъй? Витрината на холната секция е строшена... Е, напукана е. Ама ше се строши скоро. Не я отваряйте без причина.

     – Да. – Беше забелязал напуканото стъкло; видя също, че терасата гледа към вътрешен двор с обрасли диви растения; имаше няколко стари прогнили изхвърлени дюшеци и упорити увивни храсталаци около тях ги правеха да изглеждат зловещо. Разхвърляни и напукани, десетина автомобилни гуми натискаха остатъци от чаршафи и изоставени одеяла. Крива детска количка гниеше покрай тях. И всичко беше проядено от хищни, едри и тъмни пипала на растения. Когато съзря това, за миг си представи скулптурата на Лаокоон.

     – Напролет е още по-зле – окуражи го другият. – Зеленяк. Листа. Отврат. Стига да не обичаш зелено. Аз не обичам растенията. Трябва да си светите с крушки. Денем и нощем. Нема как иначе. Бръшлянът лази по балкона, а покрай него пълзи и другото зелено. Режете го. Нема страшно. Най-много некой плъх да ви навести. Аме те са страхливи и не хапят.

     – Добре – вдигна рамене. – Добре. Щом е така.

     – Ама ти с всичко си съгласен! И да ти кажа, като те барнах на кеф – банята изглежда нова, но всъщност обаче всичко ѝ куца. Да знаеш. Ше разбереш с времето. В тоалетната тече вода. Нема да се притеснявате. Не тече баш къде требе. Малко е напукана. Ама сега има лепила всекакви, ше се оправите. Не е като преди, тогава комунистите пазеха лепилата за себе си. Криза, липси, мизерия, така беше, мамка му. Само те си лепеха тоалетните чинии с хубави лепила, тия с партийните билети. Нал тъй, а?

     Наемателят въздъхна и запали цигара.

     – Поне пуши ли се тук? – попита.

     – Да! – разтвори дланите си оня. – Защо не? Даже под мивката имаше пепелник, чакай... – наведе се и извади изкривена алпака, мръсна и нагъната. – Още е тука! Аз самият пушех навремето. Сега не пуша. Немам пари за цигари. Като циганите: „Немам, бате, пари за цигари...“ Кофти. Ще ме почерпиш ли една?

     Даде му.

     Поговориха още. Крушката във вестилюба, то какъв вестибюл е това, ама така се води, не работи често. Ще я смениш. Ползвай стола. Гледай да не те удари ток. Превключвателят е стар. Бушоните обаче още работят. От старите са. Нищо им нема. „Има ли парно?“ Има, има. Не сме го спирали, щото сме се отвързали частично от централното. Демек, топло е. Топло е зиме, казвам ти. Плаща се на топломер. Ей го тука. Наведни се. Виде ли го? Не работи сега. Ако ти требва нещо, имаш ми телефона. И не забравяй – цената на наема си е между нас! „Добре, добре, няма да забравя. Къде е мазето?“ Ха! Защо ти е мазето? Не се гъбаркай с мене, очилатко. Навремето си слагахме зеле там. Тогава кооперацията беше задружна. Сега тече отвсякъде. Буквално. Баш като държавен бюджет. Ако ти протече отгоре, не се ядосвай. На мен цел живот ми тече и я го – станах на седемдесет. Човек и с течове може да живее. Некои па само от течове живеят. От утечки. Нал тъй? Не ти требе мазе. Компоти ли ше си правиш? Не, нал тъй? Е тогава защо? А ти..., а ти каза че имаш деца, така ли?

     – Да. Двама сина.

     – Тесничко ще е. Как ще спят на едно легло? На колко са години?

     Наемателят отговори.

     – Кофти. Виж, аз нямам нищо против да си сложите още едно легло, но нема да има място за преминаване. Но да не си го казал на жена ми! Ясно! Тя е собственик на апартамента. Не позволява нищо да се премества. Може и на пода да се спи, щом требе. Навремето хората така са спали и са станали богаташи! Балатумът е още здрав и топли. Нел ли е тъй?

     Наемателят се огледа. Тук беше като в помещение на египетски фараон, всички вещи бяха изгнили, прашасяли и криви. Времето ги беше направило ненужни. Като реликви.

     Оня продължи:

     – Понеже стана дума за жена ми, тя най-много държи на картината на стената. Ей тая! – посочи с показалец и го държа дълго изправен, за да скрие гнева си.

     Над стария диван висеше, леко кривната, картина на мома с цвете. Някаква стара репродукция, може би. Грозни бяха цветята, а момата го знаеше, защото беше нацупена.

     – Тя лично я е рисувала! Жена ми. Смята, че е шедьовър. Ти какво мислиш?

     – Опитвам се да не мисля сега – призна другият. – Няма да я докосвам. Обещавам.

     – Така те искам. Иначе, може да ползвате печката, както си искате. „Раховец“ е. От най-добрите. Още работи. Вечна е. Пералнята заяжда. Ако искате да я ползвате, трябва да си я оправите. Но аз ви я давам в този вид. Дето се вика, фифти-фифти. Но имай предвид, че мръсната вода отива в мивката. Ето, виж!

     Дълъг маркуч отвеждаше мръсната вода от пералнята към мивката за съдове – това установи наемателят. За първи път виждаше такова приспособление.

     – И не се страхувай от наводнения – потупа го по рамото седемдесетгодишният. – Ако стане наводнение, ако се подмокриш демек, ще подгизне мазето. Голема работа! На първи етаж сме! Да не ти пука. Сега – сбърчи челото си, – да поговорим за наема. Аз немам намерение да плащам данъци на тая ненормална държава. Нал като мене мислиш, а?

     – Гледам да не мисля.

     – А така. Хората по тоя начин живеят дълго. Ше ми плащаш на ръка. Ни при тебе разходи, ни при мене приходи. Фифти-фифти.

     Разбраха се.

     – Давай сега парите, че жена ми чака.

     Наемателят преброи четиристотин и четиресет лева два пъти. За него това бяха много пари.

     – Какво ги броиш като мъниста? – възмути се другият. – Пари са. Хартии.

     – Преброй ги и ти – пари са! Пари се броят.

     – Ха! Че то ако парите се брояха, щеше ли нещастник като тебе да живее в тая дупка? Скивай, момче, ти не си млад вече, така те керизя, сдухан си нещо, на наивен ми се преструваш, поне изглеждаш... как да ти кажа, достатъчно зле. И аз на твоите години бях такъв. Ама наобратно. Наопаки! – блъсна го с юмрук по рамото. – Ха-ха! Нема да ме разбереш, май. Не си се ашладисал още, а? Това, дето го каза, че имаш деца и жена – мислиш ли че ти вервам?

     – Надявам се.

     – Айде бе! Верно? За какъв ме мислиш? Тука ше правите оргии. Ясно ми е. Джиджи-биджи. Мацки. Казах ти, банята е ремонтирана, но тече тук-там. Ше се измиете, нема проблеми. И крушката сменете, мъждука нещо. Ако строшите дивана, нов диван ше купите. Фифти-фифти. Ше идвам да нагллеждам, да знаеш. Имам ключ.

     Доцентът пооправи очилата си и каза:

     – Аз наистина възнамерявам да живея тук със семейството си. Децата трябва да ходят на уроци в центъра, а ние имаме апартамент в отдалечен квартал, не е удобно за текущите...

     – Добре, добре, повервах ти. Още малко и ше ме убедиш. Между другото, тия очила, твоите, имат ли диоптри? Сега стана модерно всеки да носи цайси без причина. Нема лошо, между другото. Аз съм на седемдесет, но немам нужда от очила. Обаче с тия мангизи – помилва пачката по бузите си – може и да си купя. А, да. Да не забравя. Парното и токът знаеш къде се плащат. Ше ми даваш квитанциите...

     Докато уточняваха подробностите, външната врата се отвори и по балатума на апартамента влязоха крачетата на двамата синове, после на съпругата. С кални обувки, февруари беше влажен тази година.

     Наемодателят се опули.

     – Ама вие наистина ли сте семейство? И ше живеете тука? Егати! – Рипна, прибра бързо парите в джоба си и понечи да затръшне вратата възмутено. После се обърна: – И ти си доцент, така ли? Още малко и ше ме накараш да повервам. Добър ден! – поздрави със закъснение съпругата. Поразроши косите на децата. Те не казаха нищо, само се отдръпнаха.

     – Съпругата ми работи като асистент в същото училище – представи я доцентът. – Във висшето училище, където преподавам и аз. Възложиха ни заедно един проект.

     – Проект? Европейски? А така! Евала. Значи до една година ще станете милионери! – Потри ръце. – Ей! Как лесно се печелят парите днеска! По мое време беше по-трудно, требваха връзки, комунистите лапаха всичко, а сега има много партии и требе да бегаш от една врата на друга. И да кихаш на всеки. По-добре си беше преди. А? Карай. Нема значение. Крадеше се добре и преди, а сега е вече професионално това. Занаят стана. Пениз. Между другото – посочи строго пръст на малчуганите, – да не сте посмели да докосвате картината на стената! Чувате ли? Тя е шедьовър. Не знам къде ше спите тази нощ, но според мене сте добре устроени. Нал тъй, доценте? Чао, семейство! Ха-ха!

     Измя се като на себе си. И затвори вратата отвън.

     Той никога не би живял в тая кочина вече. Нямаше даже изтривалка пред вратата. Но тия са преподаватели в университета. Свине. Ще се справят. Ако бяха нормални хора, щяха да си позволят да живеят другояче. И на друго място. Помисли си, че животът се повтаря. Когато той беше млад, ненавиждаше това жилище. А сега го обичаше и презираше тези, които го обитават. Странно. Добре, че не завърши висше образование. Не че е можел, де. Но ето какво прави науката с хората – превръща ги в боклуци. И децата им барабар.

     По пътя му хрумна дали наистина да си купи изкуствени очила, за да изглежда академично. Видя отворена кръчма и забрави за това.