Отново се събудих от съня си. Тия дни, неизвестно защо, някак не успявам да прекарам цяла нощ в омайността на затворените очи. Все се будя от едно и също – виждам езерото, после луната, нейния отблясък във водите и…

… И не зная какво става после – никога не успявам да видя. Стряскам се, отварям очи изплашена, изправям се в леглото, казвам си, че всичко е само в ума ми и се опитвам да заспя отново. Ала от мисълта, че всяка малка нота на сънищата ми се контролира от висшата сила на разума, още по-силен страх ме разтърсва, защото зная, че само него аз не контролирам: той мене владее. Безпомощна съм…

А най-много в момента. Преди минута пред мене бяха пак луната и езерото, и сега съм готова да заплача… Вероятно е хубаво, че винаги сънувам спомените си – както отдавнашни, тъй и най-скорошни, ала този (уж погребан дълбоко) не ме оставя намира вече почти седмица. Шест дълги и болезнени нощи минаха ей така – без сън и в страх. Навярно, също така, трябва да се сърдя на някой далеч по-изящен за мене. Ако този мой обаятелен приятел не ми беше разказал историята за Луната, Слънцето и Езерото, аз никога нямаше да започна да се страхувам от нея, нито пък да я сънувам, най-малко да я си разказвам отново и отново всяка вечер преди да заспя, въпреки че зная колко много ме боли от нея…

Наистина много. И не мога да заплача. Беше толкова отдавна, че споменът за историята като че ли не ми позволява да отроня и сълза; аз самата сякаш съм станала студена и вече за нищичко не плача. Сега, стоейки в леглото посред нощ, отново толкова силно нещо у мене крещи, ала не мога и не мога да промълвя и звук. В съзнанието ми изплува ясно картината, която толкова отдавна Той ми разказа…

… Някога, много отдавна, на земята имало две слънца. Всъщност, Слънцето само по себе си било едно, ала в ония дни и Луната живеела през деня. Всяка утрин двамата изгрявали абсолютно еднакви – къпещи се в блясък, със златисти коси и огнени очи. И Луната, както Слънцето, била звезда. По небосвода имало хиляди други като тях, ала истината била, че те виждали само един друг. Но съдбата им била неминуемо тежка – единият трябвало винаги да се показва на север, а другият – на юг. Вероятно всеки би сметнал, че Слънцето огрявало южната страна, затова и днес на юг е винаги топло; всъщност това се случило толкова отдавна, че едва ли някой ще ми повярва, ако му кажа, че в ония дни Луната била по-гореща даже и от Слънцето – тя била страстно влюбена в него. По-студено, Слънцето също много желаело Луната, ала никога не успявало да си признае – било го страх, че може би ще се разтопи…

И все пак всички знаели колко много се обичат двете слънца. Никой обаче не смеел да го каже – ако даже мъничка искрица се появяла между тях, разстоянието щяло да бъде още по-болезнено, навярно даже нетърпимо.

Времето минавало. Двамата греели различни и еднакви, близки и далечни. Един ден започнали спор – какво би им липсвало най-много, ако някога настъпи вечната нощ. Луната, обичлива и гореща, веднага отвърнала, че това ще са всички останали звезди, без които не може да живее. Слънцето мълчало. Изведнъж проронило, че на него най-много би му липсвала топлината. Учудена, Луната запитала как така именно горещината ще му липсва, щом самият Той е онзи, който я раздава. А Слънцето тихо и измъчено сякаш, отвърнало на Луната никога да не забравя, че тя също е звезда и че също пръска лъчите си по цялата земя, дори и  върху самия него. Тогава и двамата замълчали. Навярно Луната била твърде горделива да каже, че и на нея ще и липсва неговата топлина, и така разговорът приключил. Но въпреки това, между тях нищо не било същото отново. От този ден нататък Слънцето станало някак различно, а Луната го обикнала още повече.

Вече границите почти ги нямало – да, двамата все още трябвало да осветяват севера и юга, ала сякаш това не им пречело. През нощта двамата си говорели, шепнели, смеели се, а на следващият ден отново били малко по-далечни отколкото през нощта. Тогавашните нощи, естествено, били доста по-различни от днешните. Всъщност, в ония дни на небето нищо не греело, докато Луната и Слънцето затваряли очи, за да си починат. Двамата нямали нужда от сън, ала трябвало всеки ден да затварят очи за малко, за да могат да съберат достатъчно пламък в тях за топлината, която ще раздават на следващия ден. И така, дори със затворени очи, те били отново заедно. Повече им харесвало да бъдат един с друг, когато очите им не виждали света – по този начин имали надежда, че някой ден ще светят заедно, в един общ юг, където всичко е топло и никога няма да се разделят. Тъкмо тази надежда била и силата, дето създавала пламъка в очите им нощем. Тайната на тяхната светлина била именно обичта, която изпитвали един към друг. Със затворените очи, те си представяли най-перфектни светове, пълни с любов, а любовта раждала горещината. И така нощ след нощ, Луната не усетила кога разстоянието през деня станало толкова болезнено, и бавно всяка утрин отваряла очите си малко по-рано от Слънцето, за да се приближи със стъпка повече до него. Струвало и се, че понякога, когато се събуди, Той е по-близко, отколкото като го е оставила вечерта, което и нашепвало, че навярно и Слънцето тайно се промъква към нея всяка нощ…

Дните минавали бързо, а Луната искала вечно да бъде нощ, за да може никога да не се разделя с Него. Продължавала да се промъква все по-близо и по-близо всяка сутрин, докато един ден не усетила как Слънцето е вече при нея – била толкова щастлива. Ала скоро щастието и било помрачено: югът сега имал две слънца, а северът станал толкова мрачен, че там вечно валяло и не след дълго, и най-южните краища започнали да се наводняват. Луната не само съжалявала за дето се е приближила толкова, но и била изплашена до смърт. Слънцето също се страхувало – то знаело какво е дъжд, ала никога не било виждало такъв със собствените си горещи очи. Слънцата започнали да се карат – Едното обвинявало другото, че толкова много е погубило, за да бъде щастливо, а другото пък само плачело и  се опитвало да прехвърли цялата вина на онзи, който обича.                                                                                                                                  Но Луната, въпреки обвиненията си главно към Слънцето, съзнавала вината си и един ден, в мъката по изгубеното, пристъпила безмълвно към водите от поройните дъждове, които настъпвали вече и в юга, и тихо се хвърлила в тях. Тя била толкова огнена, че даже всички води не могли да спрат пламъка и, докато тя сама не им разрешила. Те попили в нея толкова дълбоко, че Луната потънала и водите я изхвърлили отново чак в севера, където останало завинаги вечен студ. Щом излязла от студа на дъждовните капки, вече нямало следа от пламъци по нея; даже почивката на очите нощем и мислите за Слънцето вече не помагали да възвърне пламъка си. На север нищо вече не светело – не можела и тя самата, тъй като вече не била звезда. Скоро Луната толкова се отчаяла, че нощем не затваряла очи в напразни опити да възвърне топлината си и незабелязано оставала на небето да свети. За пръв път виждала останалите звезди. Те също били красиви, ала много по-далечни от Слънцето. Всъщност, навярно толкова далечни и се стрували, защото самата тя вече не била като тях, ала и никога нямало да бъде толкова гореща, както преди в юга. А Слънцето трябвало вече да свети и на север, и на юг. И тъй като било само едно, през половината от живота си всеки ден светело на едната страна, а през другата половина – на другата. Но така и никога не срещнало отново Луната, въпреки че всеки ден отивал в нейния север. След като Луната познала нощта, толкова много и харесала, че решила през деня да затваря очи. А след като вече не била звезда, тя не можела да стои на едно място, щом спи. Така се случило, че всеки път щом Слънцето приближало на север, Луната отивала на юг, за да поспи, а щом тя приключела със сънищата си и се връщала отново, Слънцето решавало да освети севера. Естествено, Луната обичала повече да спи на север, отколкото на юг. Така се появили днешните горещ юг и студен север.

Колкото и време да минавало обаче, колкото и Слънцето да светело над студените води, останали от дъждовете, то не успявало да ги убие всичките. Така на север се появили езерата. В началото били малки и многобройни, ала колкото повече Слънцето се стараело да изпари водите през деня, толкова по-близко отивали те едно до друго през нощта и така най-накрая се образувало огромно и студено Езеро. Било толкова дълбоко и ледено, че Слънцето вече нямало шанс срещу него и така на север заживяла Луната с Езерото. В началото тя не му обръщала внимание, тъй като то било много тихо – нямало и следа от вълничка или полъх, които Луната била чувала, че всеки басейн трябва да има, но след време тя започнала да забелязва нещо много необичайно у него. Всяка нощ, щом отворела очи, Луната съзирала нещо бледо и кръгло у водите на Езерото, което много приличало на Слънцето, ала било далеч по-студено и мрачно. Любопитството и растяло, докато един ден не заговорила на езерото със студен и различен глас (вече почти не помнела какъв бил гласът и, когато говорела преди на Слънцето, а сега нямала право да разговаря със звезди след като тя вече не била такава). Попитала го какво е това чудно нещо и защо се появява у него, а Езерото и отговорило, че това е нейното собствено отражение и всъщност тя е точно толкова красива, колкото се вижда. Луната била изненадана от отговора, ала той определено и харесал – някак и допадало да вижда себе си, и то в някой друг. Така тя и Езерото започнали да си говорят всяка вечер. Смеели се, възхищавали се на отражението на Луната заедно, поверявали си тайни. Веднъж даже, Луната разказала своята история, и после без даже да чуе какво ще и каже Езерото, затворила очи и отишла на юг. Така, докато тя спяла, Езерото разглеждало с интерес Слънцето и се чудело как въобще някога Луната е била като него. Сега била много по-привлекателна, въпреки по-студена. Красотата и била неописуема, а отражението и сякаш карало Езерото да потрепва всеки път, щом Луната мигнела – Езерото било влюбено. Не му се наложило да чака дълго, докато Луната се върнала отново при него, за да прекарат нощта заедно. Те отново заговорили, както всеки друг път, ала този път Езерото копнеело да попита Луната едно-единствено: дали тя желае да му подари лъчите си и те да достигнат дъното му. Луната не знаела какво да отговори. Осъзнавала, че за нея Езерото е добър приятел, ала никога не можела да си представи, че ще го обича, както някога е обичала Слънцето. И въпреки това, тя приела. Тогава нейните лъчи проникнали дълбоко в Езерото, а то я обикнало още повече. Но от ледените му води, Луната започнала да става още по-студена. И въпреки това, те днес все още са заедно…

…Защо ми трябваше отново да си припомням историята!? Толкова съм глупава! И откровено, ненавиждам онзи мой приятел, че ми я разказа, и аз сега не мога да се отърся от нея… Навярно ще я сънувам, догдето съм жива…

… Или това е последната нощ. Седмата нощ.

… Е, приятелю. Благодаря ти, че ми разказа тази история, която накрая се оказа просто за душата на едно езеро. След седем нощи, в които аз не можах да заплача, вече знам, че е хубаво да сънуваш спомените си. Всъщност зная и че никога повече няма да сънувам точно този.

И най-вече зная защо седмицата свършва точно след седмата нощ – тогава Луната се сеща за Слънцето и се надява, че лъчите и няма завинаги да бъдат студени…