Реката носеше листа от тополите край брега. Леки вълни се шмугваха в бързеите и смътно просветваха в сребърен унес. Изгнил дънер, обграден с оплели се клони, хвърляше крехък мост в средата на течението. Странно изрисуван в кафеникаво-черни краски, щастлив дом на личинки на безброй насекоми. Цял свят от мъртъв живот!
                            А бях тръгнал за риба! По-скоро, сигурно съм тръгнал за да остана сам с дънера, сам с реката, сам с листата... Даже риба не исках да хвана. Молех се тайно да не видя нищо живо в този октомврийски ден. Нищо, което да убия или да ме убие! Нищо, което може да ме изкара от степента на унес, от моето явно предпочитано състояние. Монотонно спокойствие, тих ромон, лек шепот, това са качествата на времето, прекарано "на риба".  В тоя момент виждаш нещата, чувстваш ги, разбираш ги, въпреки че ако някой те пита, не би могъл да ги формулираш ясно! Но това, повярвайте, в момента е без никакво значение.
                           Седнах на чакълестия бряг и погледнах немите въдици. Прииска ми се да не ставам от това място, да не дишам, да остана с отворени очи..
                            В този момент го видях! Беше на отсрещният бряг. Стоеше на малко зелено столче, облечен в зелена шуба, с голяма качулка, която скриваше лицето му. Въдицъта му издаваше, че нещо се е закачило на нея и се бори за живот. А той просто стоеше, като крайбрежен зелен храст, като речен инвентар и не помръдваше. Помислих си, дали и аз не изглеждам така! Дали пък това не е онази река, дето води към Хадес, царството на мъртвите? Леки тръпки минаха по тялото ми и изведнаж ми стана студено! Слънцето, или по скоро неговите хитри лъчи, осветяваха реката и мен, но човекът отсреща беше в сянка. Изглеждаше вкоренен в рехавата почва. 
                            Не му извиках, не му се обадих! Стана ми още по-студено и ме обхвана неразбираема паника. Не исках да седя и секунда повече там. Не исках да участвам в играта на мълчание и фалшивите номера на сенките! 
                            Тръгнах! Събрах багажа и почти хукнах по брега към колата. 
                            Разбрах обаче, че ще се върна, ще довърша спомена, ще отида на гости при дънера, но не и сега, не и в царството на сенките!