Реката носеше листа от тополите край брега. Леки вълни се шмугваха в бързеите и смътно просветваха в сребърен унес. Изгнил дънер, обграден с оплели се клони, хвърляше крехък мост в средата на течението. Странно изрисуван в кафеникаво-черни краски, щастлив дом на личинки на безброй насекоми. Цял свят от мъртъв живот!
А бях тръгнал за риба! По-скоро, сигурно съм тръгнал за да остана сам с дънера, сам с реката, сам с листата... Даже риба не исках да хвана. Молех се тайно да не видя нищо живо в този октомврийски ден. Нищо, което да убия или да ме убие! Нищо, което може да ме изкара от степента на унес, от моето явно предпочитано състояние. Монотонно спокойствие, тих ромон, лек шепот, това са качествата на времето, прекарано "на риба". В тоя момент виждаш нещата, чувстваш ги, разбираш ги, въпреки че ако някой те пита, не би могъл да ги формулираш ясно! Но това, повярвайте, в момента е без никакво значение.
Седнах на чакълестия бряг и погледнах немите въдици. Прииска ми се да не ставам от то ...