Не биваше да бъдат там. Смътно осъзнаваха този факт, но всъщност не разбираха защо. Освен това беше интересно.

            -Колко яко.

            Гошко се тръшна в креслото зад руля. За да хване кормилото с двата края, трябваше да разпери ръце.

            -Виж, върти се много лесно.

            -Ако Киро дойде... - започна Пешо, обаче нямаше идея как да продължи, затова думите му увиснаха като злокобно пророчество за това какво би се случило, ако Киро дойде.

            -Остави го тоя дебелак, нищо не може да ни направи. - отсече с типичната за осемгодишните самоувереност Гошко.

            Пешо обаче се притесняваше. В У. всички местни се познаваха. Ако Киро Дебелия ги хванеше на лодката, със сигурност щеше да каже на баща му. Това означаваше, че той може да реши, че Пешо не заслужава да го заведе да играят заедно електронни игри, както му беше обещал, че ще направят в края на сезона. Качи се на лодката само защото Гошко не спираше да повтаря, че  вътре е много яко. А вътре наистина беше много яко - в кабината миришеше на мухъл и старо, но дървената ламперия - макар и избеляла и прашасала, заедно с парцаливата подплата на седалките, създаваше уют. Можеха да изкарат тук цял ден и да си представят, че са на далечно плаване навътре в океана, тръгнали към самотен остров, пълен с джунгли, съкровища и красиви девойки в беда. Не че знаеха какво да правят с красивите девойки в беда, обаче те бяха неизменна част от всяко приключение. Пешо обаче се притесняваше да не ги хванат, затова и не можеше да се отпусне и да се наслади на обстановката.

            -Скивайте кво намерих!

            Докато Гошко и Пешо стояха при руля, отзад Ванко ровеше в шкафовете над диванчето, което в случай на нужда се разтягаше, за да се превърне в легло.

            Двете момчета отидоха при приятеля си, който хипнотизирано гледаше някакъв брой на Чук-Чук - в шкафа имаше цял куп от тях. Ако се съдеше по датата върху вестника, който разглеждаше Ванко, сигурно стояха там от две години, но бялата гланцирана хартия сякаш бе неподвластна на времето.

            -Ква катеричка, а? - каза Ванко, без да отделя поглед от заемащата цялата първа страница снимка на разкрачената руса жена с огромни гърди.

            -Леле - подсвирна Гошко.

            Тримата се бяха надвесили над вестника и съсредоточено разучаваха всяка страница. Според Пешо в снимките нямаше нищо кой знае колко хубаво. Даже му се струваха малко гнусни, но не можеше да го покаже - другите щяха да си помислят, че е гей. А да бъдеш гей беше къде по-лошо от това да не намираш нищо красиво в една катеричка. Може би в крайна сметка нещо не беше наред с него. Все пак всички готини момчета в училище - и Гошко, и Ники, и Дженков, и Ванко, но Ванко беше по-скоро смотан и опитваше да се прави на готин, разправяха, че катеричките на момичетата са най-върховното нещо във вселената. Ако положеше малко усилие, Пешо беше сигурен, ще успее да се промени и да започне да смята гледката за приятна. Едва ли някое момиче ще ти даде да го целунеш, ако не харесваш катеричката му. А пък да се целуваш също беше много важно, за да бъдеш готин. Гошко разправяше, че се е целувал с Катя. Ники също разправяше, че се е целувал с Катя. За Дженков всички бяха сигурни, защото двамата сега бяха гаджета. Пешо нямаше да откаже да е гадже с Катя, защото Катя беше хубава и това щеше да го направи готин.

            Докато размишляваше върху тези неща, все по-малко и по-малко обръщайки внимание на порно-снимките в ЧукЧук-а, Пешо чу как металната стълба в задната част на палубата изскърца. Усети как сърцето му се качва в гърлото.

            -Киро идва! - извика той.

            Трите момчета скочиха и започнаха да се чудят как да се измъкнат, когато виковете на пазача на яхтеното пристанище изпълни помещението:

            -Какво правите тука бе, калпазани недни!

            Нямаше смисъл да опитват да се измъкнат през мястото, откъдето се бяха качили - през стълбата, по която в момента се катереше Киро, оттам върху големия електромер на пристанището и по асфалтирания кей. Те се втурнаха към предната част на кабината. Гошко хвана дръжката на един от прозорците. Натисна я надолу и прозорецът започна да се отваря.

            -Заяжда - с измъчена физиономия съобщи Гошко и продължи да натиска.

            -Ще ви спукам гъзовете от бой! - Киро Дебелия вече закриваше вратата на кабината.

            За да се провре вътре, огромният мъж трябваше да се наведе и завърти настрани. Тресящият му се корем - Пешо беше чувал, че пазачът ядял по цяла тава кебапчета на вечеря - изпъкваше под мръсната бяла тениска и заплашваше всеки момент да я разпори. Мургавото му лице бе обрасло с няколкодневна черна брада и изглеждаше ужасно ядосано.

            -Какво правите тука, бе? Ще ви пребия, казвам ви - продължаваше да крещи Киро, докато се провираше в кабината.

            В този момент Гошко успя да отвори прозореца и мигновено се изстреля навън. Пешо понечи да го последва, но усети как някой го избута. Момчето се просна върху таблото до руля, само за да види как Ванко се провира, треперейки от страх, през прозореца, без дори да го погледне. А Дебелия вече бе в кабината и напредваше в тясното пространство към него. С всяка крачка лицето му придобиваше по-червен цвят, а изражението му ставаше все по-ядосано.

            -Да не мислите, че ще ми избягате, а? Ще ви хвана, лайненца недни - продължаваше да нарежда той, а по челото му изби пот.

            Вцепенен от страх, Пешо осъзна, че това е краят - не само, че Дебелия щеше да го бие, не само, че с баща му няма да играят на електронните игри, ами когато майка му научеше, щеше да го накаже да не излиза от къщи до края на ваканцията.

            -Пешо, хайде бе! - извика го Гошко, подготвящ се да скочи от палубата на лодката върху бетонната стена на кея.

            Събудил се от хипнотичния сън, Пешо скочи към прозореца. Киро също се хвърли към него, сумтейки страшно, и хлапето нямаше шанс да се измъкне, ако пазачът не се бе спънал в нещо и се бе проснал на пода върху огромния си тумбак. Последното нещо, което Пешо чу, преди да излезе върху нагорещената от слънцето палуба и да скочи на крака, бяха псувните на Дебелия. Псувни, които никога дотогава не бе предполагал, че съществуват - а по принцип осемгодишните хлапета знаят изненадващо много неприлични думи - и които още дълго време нямаше да чуе отново.

            Гошко и Ванко вече бяха върху стената. При други обстоятелства Пешо би се почудил доста, преди да опита да прескочи еднометровото разстояние, което отделяше повдигнатата на сух док яхта от триметровата стена, но сега бе толкова изплашен, че дори не се спря преди скока. Глезените го срязаха при приземяването, но двамата му приятели вече търчаха колкото им стигат силите към изхода на пристанището и той се спусна след тях.

            -Знам ви къде живеете - в тихия и слънчев следобед виковете на Киро Дебелия, успял да се изправи и да се подаде отново на вратата на кабината, звучаха дори по-проглушително, отколкото в действителност бяха. - Лошо ви се пише, хулигани такива!

            Трите момчета се спряха едва когато, вече неспособни да си поемат дъх, се строполиха на една пейка в парка, точно пред православната църква "Успение Богородично". В У. имаше два парка, с високи букови дървета и пейки. И в двата имаше църкви - в по-малкия беше евангелистката, в този с лятната естрада, където най-накрая се бяха почувствали на сигурно място, беше православният храм.

            -Спукана ни е работата - изстена Ванко.

            Пешо опитваше да си поеме въздух и не каза нищо. Все още беше изплашен, но също така беше започнал да се ядосва - чак сега се усети как, в желанието да спаси собствената си кожа, приятелят му не се бе поколебал да го изблъска от прозореца и фактически да го принесе в жертва. Но нямаше сили да се бие с него сега.

            -Спокойно де - каза Гошко. - Просто няма да казваме на никого.

            -Сякаш цялото село не чу - промърмори Пешо.

            -Тъп дебелак. Какво му влиза в работата какво правим? Само се прави на много важен. Щял да ни пребие. Като му фрасна един, ще види той.

            -Млъкни бе, Иване.

            Тримата решиха, че ще е най-добре да се приберат.

            -И пак, на никой нищо няма да казвате - инструктира ги Гошко.

            Пешо се чувстваше виновен, макар да знаеше, че не са направили нищо лошо - просто се бяха качили в някаква тъпа лодка, изнесена на сух док върху кея, за да разгледат и да си поиграят. Не бяха тръгнали да крадат или да чупят нещо. Дебелия не трябваше да се ядосва така. И това, усещаше Пешо, беше само началото.

            Когато се прибра, майка му беше вече тръгнала на работа, а баща му не се бе прибрал. Майка му работеше като рецепционистка в една от многото почивни бази в У., а баща му беше сервитьор. В разгара на сезона работеше всеки ден, без почивка, и се прибираше много късно - винаги след дванадесет, а понякога чак към два - два и половина. Сега обаче, в първите дни на септември, сезонът беше към края си, работата намаляваше и баща му се прибираше все по-рано.

            Пешо слезе на приземния етаж, воден от миризмата на пържена риба. По това време на годината рибарите започваха да вадят сафрид и баба му го посрещна с цяла тава малки, мазни и хрупкави рибки, толкова добре изпържени, че можеше да ги ядеш направо с костите.

            Вечеря заедно с баба си - нисичка женица, преживяла Втората световна война, епохата на комунизма, революцията и сега живееше с убеждението, че демокрацията е нещо много лошо, понеже вече няма работа за всички, а животът като цяло е страшно труден и неспокоен. Гледаха новия епизод на "Дързост и красота" по БНТ, след което баба му му каза да дойде с нея на животните - след като миналото лято се пенсионира, всеки божи ден ходеше да храни кокошките и едно огромно, тлъсто прасе, което угояваше за Коледа, по два пъти на ден. Пешо ходеше често с нея.

            -Не ми се идва - каза ù той.

            -И какво ще правиш?

            -Ще чета нещо.

            -Не е полезно да четеш толкова много.

            Пешо се качи пак горе. Изкара вечерта, все още спомняйки си случилото се по-рано през деня и притеснявайки се какво ще стане, като майка му разбере. Чете втория том на "Винету", а към девет и половина се премести в спалнята на родителите си, където имаше голям телевизор. Баща му беше обещал есента да прекара кабелна -  една фирма вече предлагаше услугата и в У., но засега хващаха само БНТ и Ефир Две на стайната антена. По Втори канал даваха "Кървав спорт", който беше един от любимите им филми с баща му.

            По-малко от час по-късно Стоян Младенов се прибра от работа.

            -Още ли не си си легнал? - попита той сина си.

            Носеше найлонова торбичка с две бурканчета кисело мляко и с две пици от пицарията в центъра. Там правеха пиците с много дебело тесто и можеше да си сложиш кетчуп и майонеза колкото искаш. Стоян обичаше майонеза и винаги прекаляваше с нея.

            -Не. Гледам филм.

            Стоян Младенов отиде да остави пиците в кухнята и се върна в стаята при Пешо. Седна на леглото до него и се загледа във филма.

            -Чичо ти Киро мина през ресторанта днес. Беше бесен.

            Пешо изтръпна.

            -Не трябва да се катерите в тия яхти.

            -Знам.

            -Опасно е - стари са и неслучайно са ги изкарали от водата. Може да стане някоя беля.

            -Извинявай. Няма вече.

            Пешо погледна баща си. Всеки момент щеше да се разплаче.

            -Сърдиш ли ми се?

            -Не ти се сърдя, естествено. Виж, майка ти ще ти се кара много повече обаче.

            -Ще ù кажеш ли?

            -Не мога да не ù кажа.

            Пешо наведе глава. Обзе го чувство за безсилие и вина. Беше го много срам, главно защото мислеше, че е разочаровал баща си. Каква му беше работата да се качва с Гошко и Ванко в яхтата. Можеше да каже, не, не искам, не трябва. Нищо, че щяха да го помислят за пъзльо. Изобщо не беше толкова лошо, колкото да разочарова баща си.

            -Ей, ей, по-спокойно де, стига си треперил - каза Стоян и обгърна раменете му с голямата си, силна ръка. - Няма да ми плачеш за глупости сега, нали?

            -Няма.

            -Виж се какъв голям мъж си станал, а ще ми плачеш. Айде по-добре да идем да поиграем малко на електронните игри.

            -Електронните игри са затворени вече - отбеляза Пешо.

            -Батко ти Антон ми даде ключа за гаража - смигна му Стоян.

            Батко Антон беше най-добрият приятел на баща му и държеше най-хубавите електронни игри в У. Живееше през две къщи от тях и винаги му даваше два пъти повече жетони, отколкото си беше платил.

            -Хубаво ще е майка ти да има за какво да вика и на мен, като разбере какви сте ги вършили днес.

            На излизане взеха киселото мляко и пиците. В гаража се влизаше директно от улицата. Стоян отключи вратата, двамата със сина му влязоха и се заключиха отвътре.

            -Това тук бяха Костенурките нинджа, нали?

            След като Пешо потвърди - знаеше без грешка точно кои игри бяха заредени във всяка една от десетте огромни аркади - баща му включи контакта на посочената игра. Докато машината зареждаше, придърпа два високи стола и взе шепа жетони от тенекиената кофа на масата до входа.

            -Ще разбиеш ли киселото мляко? - подвикна той на Пешо.

            Двамата се настаниха зад ръчките и пуснаха първите два жетона. Часовникът на стената показваше единадесет без десет - Пешо трябваше да си е легнал най-късно преди двадесет минути.

            -Да знаеш, майка ти ще ни отреже главите и на двамата за това.

            Изгубиха първия си живот чак на боса на второ ниво.