Стояха много дълго безмълвни. Гледаха Северното сияние. Палитрата на цветовете му изяждаше зениците им. Лицата им бяха платна. Ръцете им, пъхнати в джобовете, стискаха изтъкани пъстроцветни спомени в юмруци.
-Знаеш ли, Свен, какво си мисля- първа наруши безкрайността на тишината Мия. Като че ли има два типа хора- тези, които се страхуват от смъртта и тези, които я търсят.
Думите и разцепиха пространството като с камшичен удар. Сякаш ледовете под тях се пропукаха, раззинаха, готови да ги захапят с остри челюсти.
Мия дочуваше ромона на думите си някак отстрани.
-Тези, които се страхуват от Смъртта всячески се опитват да надмогнат страха си, да отложат неизбежната си среща с Нея. Стремят се да направят живота щастлив, поставят си цели, които създават усещането за бавно движение напред, докато всичко е в застой. Купуват си отсрочка в притежанието на предмети, от които изграждат стена, сякаш Смъртта не може да надникне през стените. Постоянно се обръщат назад, за да се уверят, че постъпват ...