СЕЯЧ

     Белосаната къщичка на дядо Иван Беляковски плуваше като кораб бял и пореше морето на синьото бездънно небе в пролетния следобед. Скупчени до нея, обхванати от някаква необуздана лудост, кълбяха разцъфналите си корони млади овошки с варосани дънери. Свежа трева, неукрепнала още, като зеленото в самата нея, разстилаше килима си пред малката спретната къщичка. Лалета с натежали пъпки, още неразтворени, се силеха да вземат преднина с острите си връхчета пред изпреварилите ги ухаещи зюмбюли. В рехавата сянка на цъфналите овошки, облакътен на бялата покривка на застланата маса, приведен над де­бела книга, загърбил слънцето, четеше стопанинът на това тихо и спо­койно кътче. Четеше вечната книга - библията. Единствената, която признаваше. В деветдесет и третата си година се справяше с нея без помощта на очила. От време на време плюнчеше пръст и прелистваше тънките, като че изтъкани от паяжина листи на книгата. Сухото му аске­тично лице, както и доста мършавото му тяло, подсказваха начин на жи­вот, познал лишенията, продиктувани от строгия режим на пост и моли­тва. Дълга, стърчаща настрана бяла коса обграждаше съсредоточеното му, одухотворено лице. Ниското привечерно слънце позлатяваше краи­щата ù и образуваше около старческата глава златен ореол.

     Дядо Иван повдигна очи от старата като света книга. Сложи бележ­ка между страниците, където четеше и затвори протритата от времето и пръстите му подвързия. От бистрите му блеснали зеници струеше бла­женство - тъй искрено и дълбоко го вълнуваше написаното. Цял из­лъчваше покорство и смирение пред онази извечна сила, караща всичко наоколо да цъфти и ухае. Сложи ръка на сърцето си, отправи взор към небето и шептящите му устни промълвиха вдъхновено: „Благодаря ти, господи, че ми даде очи и здраве да се порадвам на сътвореното от тебе и днес!"

     Мисълта му потъна в притчата на Христос за сеяча, която току що бе прочел. „Дали се оказах добра почва? Струва ми се, че да. Поникна в мене божието слово и дава добри плодове. Дава мир и покой на душата ми. Но дали съм добър сеяч? Дали не хвърлям семето край пътя да го изкълват птиците, дали не попада то в камениста или трънлива почва, където да погине? Добрият стопанин полага семената само в подходяща почва, добре разорана. Какъв съм аз като сеяч?" - питаше се той.

     Младостта му беше бурна, метежна. Попаднал в големия столичен град, той не бе избрал най-подходящия за себе си път. Предпочете лекия - разходки и гуляи с безпътни разюздани момичета. И хвана онази срам­на лоша болест, която съсипваше живота на мнозина, живеещи като не­го. Наложи се да преживее сложна хирургическа операция, унищожила веднъж завинаги мъжа в него. Невиждащ друг изход за себе си, обърна лице към бога, потърси помощ във вярата. Свързал се беше с няколко възрастни евангелисти, които му показваха търсения път, търсения спа­сителен изход. Започна да посещава службите им, харесваха му думите и начина им на живот. Дадоха му библия - четеше всеки ден. Откриваше за себе си непознати хоризонти. Променяше живота и мисленето си. Остана признателен на хората, които го въведоха в този непознат свят за цял живот.

     Едва успял да овладее обущарския занаят, отчаян и уплашен от то­ва, което се беше случило с него в града, изпитал тежки материални за­труднения, той се завърна на село. Отвори обущарска работилничка и заживя тихо и скромно. Бързо се пренастрои отново към селския начин на живот. Най-много се измъчваше от това, че в селото нямаше еванге­листка църква. Нямаше къде и с кого да споделя мислите, които го вълнуваха.

Една вечер край работилничката минаха двама от селските хара­мии. Отиваха при една лудетина, прочула се с щедростта си към мъжки­те ласки хубавица, която живееше в неговата махала. Отбиха се да ви­дят готова ли е поръчката им - бяха му оставили обувки за кърпеж. По­каниха и него.

     - Не ходете там! Да не съжалявате след време - опита да ги вразу­ми.

     - Остави тези приказки за старците и тръгвай с нас! Ще бъде чудна нощ!

     - Аз не мога. Имам работа. - оправда се той, като разбра, че тях няма да откаже.

     - Мъжката работа нощем е друга! - упорстваха те.

   - Нещо съм болнав. Друг път. - излъга ги накрая, за да се отърве от настойчивостта им.

     „По пътя, по който вие вървите, вече съм минал - си мислеше, дока­то ги изпращаше. - Дано не се опарите като мене. Аз си имам свой път. Много по-хубав, по-светъл, по-добър и по-обещаващ! Само да не крачех тъй самотен по него!"

     Взе библията и опита да чете. Ала прочетеното бягаше от мисълта му, не успяваше да се съсредоточи, да потъне в него, не попиваше, а пре­ливаше като от пренаситен, пренапоен сюнгер в неоползотворено разто­чителство. Представяше си как всички се събират в удължилата крайни­ците си нощ на весели седенки, а той оставаше неизменно сам, от никого неразбран. Това го измъчваше, не му даваше покой. И в този миг разбра: „За да не бъде така, ще основа в селото евангелистка църква. От града ще приветстват решението ми и ще помогнат. Още утре да се захвана с тази трудна работа! Ще ми стигнат ли силите? Ще ми повярват ли хората, ще тръгнат ли след мен? Ще мога ли да посея семето в душите им?" - трескаво се питаше той.

     Още на другия ден започна да беседва със съседите, с близки и по­знати от селото. Няколко души спечели, последваха го. После станаха повече. Водеше ги в града на служба. В селото нямаше къде да се съби­рат.

     Един ден в него назря смелото решение да построят със свои сили и средства своя, евангелистка църква, за да може в нея да събере цялото, вече доста нараснало евангелистко братство. Трудно беше, но с бо­жия помощ успяха да доведат до край това богоугодно дело. Самотата престана да тревожи дните и нощите на богобоязливия мъж. Намери си и другарка в живота. Остана му само мъката, че не можеха да имат деца.

     „Не вярвах, че след преболедуването ми от онази проклета болест ще мога да се оженя и да доживея до дълбоки старини" - поклати глава набожният старец, докато разгръщаше тези отдавна прочетени страни­ци от живота си в паметта си. „Трябва да има двадесет години, откакто другарката ми се помина. А ето ме мене, живея, мачкам с крака божията земя. И за какво, господи? Не е ли вече време да ме прибереш при себе си? С твое благоволение и с бащинска радост ме споходи животът!"

     Свое дете нямаше, но единият от синовете на негов брат от църквата се съгласи да го осинови след смъртта на баща му. Преписа му Иван къщата и двора с градината, а младият мъж го обграждаше с признател­ност и синовна любов. Всяка събота и неделя си идваше от града, рабо­теше земята и полагаше грижи за немощния старец. „Благодаря ти, го­споди, че се погрижи и за късните ми старини!" - мълвеше евангелистът.

     Даваше си сметка, че липсата на собствени деца и най-вече болест­та бяха станали причината за спасението на душата му. Нали заради тях бе обърнал лицето си към бога. Спомняше си думите на стария човек, дал му библията:

     -  Бог изпраща изпитания на този, когото обича - му каза той тогава. - Иначе нямаше да го търсим.

     „Именно затова всеки човек преживява големи трудности в живота рано или късно. Защото бог обича всички и е милостив, но не всеки от­правя молитвите си към него."

     Иван Беляковски бе приел изпитанията като цена, която трябваше да заплати за спасението. Разбрал това, той намери онова смирение и покой, за които жадуваше.

     Погледна часовника си. Мъжете, които очакваше, закъсняваха. Двама съседи идваха всяка вечер при него, заедно се молеха, четяха Свето­то писание, тълкуваха прочетеното. Много пъти се беше питал какво до­веде тези мъже в лоното на църквата му.

     В един хубав летен ден пак така бе поседнал в сянката на дръвчетата и четеше. Портичката изскърца и през нея като фурия връхлетя към него Иван Михалев.

     -  Комшо, бе! Ти защо не отиваш като всички други на полето да жънеш, ами си седиш тук на сянка и си живуркаш? А?

      Лъхаше на алкохол.

      -  Защото е казано: „Човек ще живее не само от това, с което се хра­ни!"

     - Как така? Ами с какво? - погледна го недоверчиво младият мъж, докато сядаше при него.

     -  Виж птиците! - заговори обущарят, преразказвайки думите на Христос. - Ни орат, ни сеят, а пак се хранят и живеят! Чуй ги как весело пеят!

Скрити в гъстия листак в короните на дърветата, птиците огласяха околността с пойните си песни.

     Заговори старецът пред укротилия се слушател за бога, за това как трябва да живее човек, какво трябва да прави, за да изпадне в единение с него, да почувства вездесъщата му сила. Макар да беше „нагласил гла­вата" - както сам се изразяваше - дошлият се заслуша в думите му, за­мисли се. Почувства привлекателната сила в словата на кроткия старец. „Хубаво говори" - прецени той.   

      „Харесва ми това, дето казва, ала за мене работа ли е то?! Пие ми се на мене и туй то! Докато не размътя мозъка си и не подгоня всичко живо вкъщи: родители, жена, деца, докато не насмета животните по двора и не се разбягат от мене, върви, че се отърви от дявола в мен - не мирясвам!"

     - Това добре бе, бай Иване, да се опитам и аз тъй, като тебе, тихичко и спокойно да живея, ама не мога без пиене, казвам ти!

     - Пий, като толкова чак ти се пие! Пий, ала идвай при мене да си говорим за бога, щом ти харесва. Идвай! Ще четем библията - му отвърна.

     Така и стана. Пийваше си съседът, но не забравяше да се отбие при него. Понякога спореха и се заседяваше по-дълго. Поиска библия да че­те и той, за да спори по-добре, да може да се аргументира. Постепенно взе да предпочита да поговорят за някой прочетен пасаж, отколкото да се налива в кръчмата с алкохол. Словото проникваше в сърцето му, про­меняше живота му. Отдъхнаха си близките му вкъщи от всекидневните скандали и благославяха евангелиста за мира, който внасяше в техния дом. Отдъхнаха си дори подскрижените, наплашени животни, които и се­га, щом го видеха, панически се разбягваха.

     А Марин Райков имаше много тежко семейно положение. Останал без баща от малък, станал глава на семейството отрано, като най-голям измежду братята и сестрите си - детство не помнеше. Още юноша, бе участвал във войната. Но най-голямата трагедия за него дойде, когато младата му невеста почина и го остави с три невръстни дечица. Виждаше мъката му обущарят, опитваше се да му помогне с думи, кураж му дава­ше, с друго не можеше. Ала отчаяният мъж в думи не се вслушваше.С часове до тъмно стоеше и плачеше на гроба на жена си. Ходеше оттам да го прибира. А през деня се напиваха с Иван Михалев и всички в маха­лата бягаха от тях. Един ден отчаянието на Марин беше стигнало дотам, че бай Иван го завари да връзва въжена примка на една от гредите под сушината. Пристигна евангелистът навреме, нещастието се размина. Мъчеше се старецът да обърне сърцето на страдащия човек към бога, но не му се отдаваше. Ала това, което не успяха думите, направи го доб­рият пример.

     Иван Михалев бе разтворил сърце и душа за вярата, потапяше се все по-дълбоко в целебните ù глъбини и оставяше буйния и порочен жи­вот зад гърба си. Марин оставаше сам, без компанията си още по-само­тен и отчаян. Гледаше той с насмешка как шепата налудничави според него мъже работят от зори до мрак, как отделят от залъка си, за да стро­ят евангелистка църква в селото. Никой не им помагаше - сами копаеха, сами сечаха дърва от гората и ги извозваха, сами зидаха. Напротив, хо­рата от православната църква всячески им пречеха, настройваха съсе­ляните си срещу тях. Но с желязна воля те успяваха. Храмът, скромен като самите си строители, растеше пред очите му с всеки изминал ден. Когато Марин видя сред строителите и приятеля си Иван, остана много изненадан и учуден. А когато му казаха, че той подпомогнал делото и материално, отвори уста от почуда.

     Църквата беше построена въпреки всичко. Това накара Марин да се замисли. Той почувства, че в тези хора има нещо велико, което им дава сили и воля, нещо, което на него му липсваше, но което би желал и той да притежава. То правеше тези хора упорити, устойчиви и силни. Затова когато Иван Михалев пожела един ден да отидат заедно при стария евангелист, Марин не се подвоуми, а тръгна покорно след доскорошния си приятел по чашка. Двамата му разкриха как да води праведния живот.

     Много от думите на говорещите допадаха на слушащия, но в очите му четяха нерешителност, съмнение. То се изрази и в думи:

     -  От пиенето и цигарите аз не се отказвам!

Евангелистите знаеха, че пътят на очищението е дълъг и труден, че при някои хора той протича при големи вътрешни борби и сблъсък на про­тиворечия. Искаха да му дадат време.

     - Добре, де! Пуши и пий, но идвай при нас да си приказваме. Нека станем приятели.

     Дълга борба води Марин със себе си, но без да усети кога и как, при­общи се към тях, заседяваше се с часове, четяха словото, тълкуваха, докато един ден почувствува сърцето си отворено за вярата и осъзна, че е станал вече друг човек.

Най-после Иван и Марин, мъжете, които очакваше старият еванге­лист, се зададоха по тясната пътечка под цъфналите клони. С радост ги посрещна стопанинът.

     - Закъсняхме малко. Трябваше да свършим една работа.

     - Нищо. Да започваме.

     И в малката къщичка се понесоха песнопенията на тримата еванге­листи - песнопения във възхвала на господа.

     А слънцето вън, наедряло, загубило блясък и почервеняло, изморе­но подпираше хълбок в далечния хълм на хоризонта. Птици пееха в раз­цъфналите клони, сякаш да споделят радостните песни на възрастните хора от единението им с вечността. В зелената трева, блеснали с жълти­те си слънчица, се гушеха заслушани глухарчета, разпилели златни усмивки в Кюрето от зеленина.

     Слънцето беше залязло, когато Иван и Марин си тръгнаха от малка­та къщичка обновени и пречистени. Иван Беляковски с благодарност гледаше гърбовете на отдалечаващите се мъже. Погледът му попадна над главите им, където недалече в облаци зеленина червенееше по­кривът на съградената от тях църква, в която той бе вложил труд и сили, която ставаше най-добрият изразител на смисъла от дългия му живот. „Мисля, че съм добър сеяч. Ляга семето в плодородна, разорана почва. Няма да го изкълват птиците, няма да го изсуши слънцето или да го задушат тръните. Семето кълни, никне, устойчив избуява посевът. Това ме радва и дълбоко ме вълнува!"

     Докато мъжете се стопяваха за погледа му, си даде ясна сметка как­во обърна сърцата на двамата към бога. „Единият от тях, Иван, тръгна по пътя на вярата от скука и пресищане. Уж имаше всичко, а нямаше нищо. Другият, Марин, дойде при нас от мъка и отчаяние. Нямаше нищо, а сега има всичко. И двамата имат всичко! И тримата имаме всичко!"

     Иван Беляковски влезе за малко вкъщи и излезе с цигулка в ръце.
      Изправи се под цъфналите клони, изпъна гръб като младеж и прокара лъка по струните. Смутиха слуха му звуците. Заслуша се в жуженето на закъснелите пчели в цветчетата, в песента на птиците и не му хареса звука на цигулката. Настрои отново струните. Не биваше всемирната хармония да бъде нарушавана от нищо. Трябваше инструментът да засвири в съзвучие с бръмченето на пчелите, с песните на чичопеите и чучулигите, с мелодията на цъфтежа на овошките и на цветята. Прокара пак лъка по струните и се усмихна - запя с тях сърцето му. Хармонията вече съществуваше - всемирната хармония, великата! В притихналата

къщичка, в притихналото село се понесе нежна музика. Старецът свиреше Григ.